Такъв му бил късметът — че е решила да работи до късно и типично за нея ще реши, че появата му да разчисти част от бумагите по бюрото си е някаква хитрина от негова страна. Толкова е суетна, че несъмнено ще си помисли, че в действителност иска да я види, че по някакъв начин е научил, че е тук в този час, че не може да устои на мисълта, че не е далеч от нея. Какво да се прави. Трябват му досиета по съдебни дела, бележки, лични вещи. Помисля си, че си е заслужила да очисти целия си кабинет и да я накара да се чуди дали изобщо ще се върне. Тъкмо сваля прозореца, когато телефонът му започва да вибрира. Нана. Второ обаждане в рамките на един час. Този път отговаря.
— Обикновено спиш по това време — казва й.
Баба му се придържа към странен график. Взема суеверния си душ, след като се мръкне. Ляга си, става някъде към два или три през нощта и започва да пърха из къщата като някаква нощна пеперуда.
— Нечовекът открадна същността ти — казва тя. — Трябва да действаме бързо, миличък.
— Опитва се от години, но все още не е докоснала същността ми. — Гледа към съда и вижда как светлините на най-горния етаж се включват. Окръжният затвор. Не може да откъсне мислите си от Ламонт. — Не се безпокой, Нана. Същността ми е в безопасност от нея.
— Говоря за сака ти.
— И за прането не се безпокой. — Не показва, че губи търпение. Не би наранил Нана за нищо на света. — Така или иначе няма да мога да мина утре. Освен ако не ти трябва колата?
— Тъкмо заспивах, когато нещото влезе и го прогоних. Забъркал си се в много по-голяма каша, отколкото си мислиш. Взе ти сака, за да ти открадне същността! Да те носи като своя собствена кожа!
— Чакай малко. — Съсредоточава се върху разговора. — Да не искаш да кажеш, че някой е нахълтал и е откраднал сака ми?
— Нещото дойде и го взе. Излязох на двора, после на улицата, но то се измъкна, преди да успея да го прикова в магическия си кръг.
— Кога стана това?
— Малко след като се стъмни.
— Идвам.
— Не, миличък. Нищо не можеш да направиш. Пречистих бравата, пречистих кухнята от злата енергия отгоре до долу…
— Не си…
— Заличих нечистата му, зла енергия! Трябва да се пазиш.
Следва тирада за защитни ритуали. Сол кашер и равнораменни кръстове. Да нарисува пентаграма върху своя снимка. Бели свещи навсякъде. Осмоъгълни огледала по всички прозорци. Да допира телефона до дясното си ухо, никога до лявото, защото дясното ухо изсмуква лошата енергия, а лявото я поема. Накрая възкликва: „Лошо го чака злосторника!“ И завършва разговора с типичния си добросърдечен кикот.
Винаги е била чудата, но когато „яхне метлата“, както сама се изразява, страшно го изнервя. Изблиците на ясновидство, пристъпите да изрича проклятия и заклинания съживяват стари лоши предчувствия, подозрения, може би дори обвинения. Магическата Нана. Каква полза от нея, когато се стигне до най-лошите неща, които са му се случвали? Всички онези обещания за това какво го чака в бъдеще. Може да иде където си поиска, да бъде каквото си поиска, да покори целия свят. Родителите му не искали друго дете, защото той бил толкова специален, че бил достатъчен. После дойде онази нощ, а Магическата Нана така и не усети какво следва и определено не го спря.
Онази мразовита нощ, когато взе любимия си внук на една от тайните си мисии и нямаше ни най-малка представа, че нещо ужасно се е объркало. Как бе възможно това? Нямаше ни най-малък намек дори когато се върнаха и отвориха вратата — и ги посрещна най-абсолютната тишина, с която се бе сблъсквал. Отначало си помисли, че е някаква игра. Родителите му и кучето в дневната, преструват се на мъртви.
След това не отиде на нито една от тайните мисии на Нана, никога вече не прояви интерес към мистичното напътствие, от което сякаш се нуждаеха толкова много хора. Безкрайната върволица непознати, влизащи и излизащи от къщата през цялото време, докато растеше. Осиротели, безпомощни, отчаяни, уплашени, болни. Всички й плащаха каквото могат, както могат. Храна, инструменти, дрехи, произведения на изкуството, цветя, зеленчуци, ръчни изделия, фризура, дори медицинско обслужване. Никога не е имало значение какво и колко, просто трябваше да има нещо. Нана го нарича „равностойна размяна на енергия“, вярва, че несъвършените приливи и отливи на даването и приемането причиняват всички лоши неща в този свят.
Няма съмнение, че именно това е в корена на лошите неща между Уин и Ламонт. Определено няма quid за нейното quo. Той се взира в гюрука на черния й мерцедес, лъскав като вулканично стъкло, най-малко сто и двайсет хилядарки, забрави за втора ръка. Не й пука какво плаща, твърде горда е да иска отстъпки или по-скоро се наслаждава на тръпката да си позволи по-висока цена, да си позволи всичко, което поиска. Представя си какво ли е това. Да си юрист, главен прокурор, губернатор, сенатор, да имаш пари, невероятна жена и деца, които се гордеят от теб.