Излиза, че Уин Гарано е бил отстранен от обичайните си задължения и натоварен със случая от Уотъртаун. Доста подозрително. Прилича на наказание. Сякаш е направил нещо, с което си е спечелил неприязънта на шефа си. Моник Ламонт, окръжен прокурор на Мидълсекс. Въпреки голямата обществена подкрепа се оттеглила от изборите за губернатор през 2006 г., минала в Републиканската партия и се кандидатирала за преизбиране на сегашната си позиция. Спечелила категорично. Неомъжена, в момента без сериозна връзка. Килиън дълго се взира в снимката й. Тъмна коса, тъмни очи, направо зашеметяваща. Известно семейство от френски произход.
Телефонът му иззвънява.
— Намери ли време да прегледаш ситуацията в Масачузетс? — пита комисарят без никакви предисловия.
„Ситуация? Доста странен избор на думи“. Килиън отваря кафявия плик и вади от него още снимки, полицейски доклади и заключения от аутопсията. Нужна му е секунда, за да осъзнае с изумление, че жертвата е Майкъл. Изнасилена и разминала се на косъм със смъртта миналата година.
— Ало? Чуваш ли ме? — пита комисарят.
— Тъкмо в момента преглеждам, сър — отвръща Килиън и прочиства гърлото си.
Нападението станало в дома й в Кеймбридж, Масачузетс, в спалнята, а нападателят бил застрелян от същия детектив Уин Гарано. Какво е правил в стаята й? Аха, ето го. Разтревожил се от тона, с който говорела по телефона, отишъл до къщата й, намерил задната врата отворена, прекъснал заниманията на насилника и го убил. Снимки от местопрестъплението — тялото на кандидат-убиеца на Ламонт лежи на пода, всичко е оплескано с кръв. Снимки на Ламонт, на раните й. Следи от завързване по китките и глезените. Следи от смукане по голите й…
— Слушаш ли ме? — заповеднически пита комисарят.
— Разбира се, сър. — Килиън поглежда навън към въртящата се емблема.
— Жертвата, както несъмнено вече знаеш, е англичанка. От Лондон — казва комисарят.
Килиън не е стигнал дотам, но ако си признае, комисарят ще го скастри жестоко. Избягва отговора с друг въпрос.
— Не е ли имало наше разследване по онова време? — Разравя бумагите на бюрото. — Не виждам никакви…
— Явно не са се свързали с нас. Явно са сметнали, че не е наша работа. Приятелят на жертвата е американец и е бил главен заподозрян. А дори да е имало и най-малкото подозрение, че убийството може да е дело на Бостънския удушвач, не би имало причина да намесват и нас.
— Бостънският удушвач ли?
— Според теорията на окръжния прокурор.
Килиън разстила пред себе си снимките от болницата — преглежда я сестра от съдебната медицина. Представя си как ченгетата виждат Ламонт в това положение. Как биха могли да погледнат отново могъщия си окръжен прокурор и да не си представят тези картини? Как ли се справя самата тя?
— Разбира се, ще направя каквото пожелаете — казва той. — Но защо е цялата тази спешност?
— Ще го обсъдим на чашка — отвръща комисарят. — Имам среща в Дорчестър, така че ще се видим там точно в пет.
Парк Филипело в Уотъртаун е пуст.
Празни маси за пикник под сянката на дърветата, безлюдни игрища, студени барбекюта. Уин решава, че „площадката“, за която говори Парцалената Ан в бележката, най-вероятно е детският кът, така че сяда на една пейка край пързалки и плитко езерце. Няма жива душа до десет часа и осем минути, когато чува автомобил по алеята за велосипедисти. Само два вида хора са достатъчно нагли, за да карат по алеи за велосипедисти — ченгета или идиоти, чието място е зад решетките. Става. Тъмносиният таурус спира и Стъмп спуска стъклото на прозореца.
— Явно имаш среща с някого.
Изглежда бясна, сигурно го мрази.
— Ти ли я подплаши? — пита той с не по-дружелюбен тон.
— Не трябваше да си тук.
— Ха, мислех си, че паркът е обществено място. А ти какво правиш тук, по дяволите?
— Срещата ти е отменена. Реших да мина и да ти го кажа лично. Реших да покажа деликатност въпреки онова, което направи.
— Което съм направил ли? И кой ти каза…
— Появяваш се неканен в лабораторията — прекъсва го Стъмп. — Прекарваш цял час с мен, правиш се на готин тип, дори се опитваш да помогнеш. Обаждаш се вечерта и ме каниш на среща, а през цялото време ме вбесяваш!