— Ако имах лична служебна кола, мислиш ли, че щях да карам онази трошка, както благоволи да я опишеш?
— Тя всъщност чия е? Не отива на дизайнерските ти костюми и златния часовник.
Той не отговаря.
— Виждаш ли възрастната жена, която отключва колата си? — продължава Стъмп. — Бих могла да я просна на паважа и да преровя джобовете й, преди да си успял да мигнеш. За нея това сигурно ще е най-лошото нещо, случило се през живота й. А големите клечки като теб сигурно няма да си направят труда дори да докладват за случая.
— Явно не ме познаваш.
— Познавам те много добре, защото знам какво направи преди малко. — Тъмните стъкла на очилата й се обръщат към него. — По-лош си, отколкото предполагах. Какво ще правиш сега? Ще обикаляш лудниците, докато я намериш, за да я уплашиш до смърт ли?
— Казах ти вече. Тя сама…
— Може и тя да е. След като си я следил, изкарал си й акъла, възползвал си се от умственото й състояние.
Враждебността на Стъмп става все по-неубедителна. Уин не е сигурен защо, но усеща, че тя преиграва и че не е особено умела актриса.
— Коя е тя? И какво ще кажеш за тази шарада с Парцалената Ан?
— Тя е такава, каквато има нужда да бъде. Може би го вярва, може би не. Кой знае? Няма значение.
— Има значение. Има разлика между това да си смахнат и ексцентричен.
Той гледа купувачите, които се връщат към колите си. Не вижда нито един крадец на джипиеси.
— Твърди, че си я заплашвал — отговаря Стъмп. — Казва, че си й казал, че ако не дойде сутринта в парка, ще се погрижиш да я прибират всеки път, когато излезе навън.
— Даде ли ти някакво разумно обяснение защо бих могъл да я заплашвам?
— Искал си секс.
— Ако си повярвала на това, май ти си смахнатата.
— Защо? Защото тип като теб може да получи каквото си поиска, така че защо да не пожелае непривлекателна непозната като нея?
— Стига, Стъмп. Ако си ме проучила толкова подробно, колкото твърдиш, много добре знаеш, че нямам подобна репутация.
— Май не знаеш какво говорят хората за теб, нито си чувал предположенията.
— Хората казват какви ли не неща за мен. Какво по-точно имаш предвид?
— Онова, което се е случило в действителност в спалнята на Ламонт онази нощ.
Той изгубва дар слово, не може да повярва на думите й.
— Откъде да знам кое е истина? — казва Стъмп.
— Не ме предизвиквай — тихо отвръща той.
— Просто ти казвам, хората говорят. Навсякъде. Някои — особено ченгета — мислят, че си бил в дома на Ламонт, когато онзи е нахълтал вътре. И по-точно, бил си в спалнята й. И още по-точно, можел си да я защитиш, без да го убиваш, но така би рискувал разкриването на вашата малка мръсна тайна.
— Откарай ме при колата ми.
— Имам право да знам дали вие двамата сте…
— Нямаш право на нищо.
— Ако трябва да изпитвам някакво уважение към теб…
— Може би няма да е зле да помислиш за моето уважение към теб.
— Трябва да знам истината.
— И какво, ако е имало нещо? Е? Тя е сама. Аз също. И двамата сме зрели хора.
— Признание. Благодаря — отвръща студено тя.
— Защо това е толкова важно за теб? — пита я той.
— Защото означава, че живееш в лъжи, че си най-обикновен измамник, шарлатанин. Спиш с шефката си и това обяснява защо те праща в Уотъртаун. Явно е замислила нещо за теб. Особено ако продължаваш да спиш с нея. Което по всяка вероятност е точно така. Не се нуждая от хора като теб.
— Не, мисля, че всъщност полагаш сериозни усилия да не се нуждаеш от хора като мен — казва Уин. — И какво? Ако съм боклук, това ще затвърди възгледите ти за вселената, така ли?
— Може и да си го помислиш, какъвто си самовлюбен.
— Не съм спал с нея. Това е. Сега доволна ли си?
Мълчание. Тя пали колата, без да погледне към него.
— А бих могъл, ако наистина държиш да знаеш — добавя той. — Не го казвам, за да се фукам. Но след случилото се тя беше… как да се изразя? Много уязвима.
— А сега? — Стъмп започва да вкарва адреса в очукания си джипиес.
— След онова ли? Винаги ще си остане уязвима. Проблемът е, че не го осъзнава и продължава да прави грешка след грешка. Въпреки цялото си нахалство и безочливост Ламонт се мъчи да избяга от самата себе си. Колкото и да е умна, няма никаква проницателност.