— Нямах предвид това. Какво е положението сега?
— Все същото. Между другото, къде отиваме?
— Трябва да ти покажа нещо — казва Стъмп.
5
Хотел „Дорчестър“ е за държавни глави и знаменитости, а не за такива като Килиън, който едва ли може да си поръча и чаша чай там.
Прислужниците отпред тъкмо паркират едно ферари и един астон мартин. Таксито безцеремонно го стоварва насред група араби с кефии, които не проявяват интерес да се махнат от пътя му. „Сигурно са роднини на султана на Бруней, който е собственик на проклетия хотел“, мисли Килиън, докато влиза във фоайето с мраморни колони, златни корнизи и свежи цветя, които биха стигнали за няколко погребения. Едно от предимствата да си детектив е, че знаеш как да се появиш на някое място или в ситуация и да действаш, сякаш си съвсем на мястото си.
Закопчава омачканото си сако, завива наляво, влиза в бара, постарава се да се престори на безразличен към произведенията на изкуството от червено стъкло, махагона, пурпурната и златна коприна, азиатците, отново арабите, неколцината италианци и двойката американци. Тук сякаш няма нито един англичанин, с изключение на комисаря, седнал самичък на малката кръгла масичка в ъгъла с гръб към стената и лице към входа. В крайна сметка комисарят си остава ченге, макар и доста състоятелно ченге — винаги е правил добри избори в живота си, в това число и с баронесата, за която се ожени.
Пие уиски — чисто, може би „Малакън“, с цвят на шери. Сребърните подноси с ядки са недокоснати. Изглежда безупречно със сивия си раиран костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка, мустаците му са грижливо подстригани; и все същият типичен отнесен син поглед, сякаш е погълнат от мисли, докато всъщност не пропуска абсолютно нищо. Килиън едва успява да се настани на мястото си, когато се появява сервитьорът. Пинта тъмна бира ще свърши работа. Главата на Килиън трябва да остане бистра.
— Трябва да те запозная с американския случай — започва комисарят, който никога не си е падал по празните приказки. — Знам, че се чудиш защо е толкова належащ.
— Определено — отвръща Килиън. — Нямам представа за какво се отнася, макар че засега ми се вижда доста любопитно. Например Моник Ламонт…
— Влиятелна и спорна. И поразително красива, бих добавил.
Килиън се сеща за снимките. Комисарят несъмнено също ги е разгледал и Килиън се пита дали реакцията на шефа му не е била също толкова обезпокоителна. Не подобава да гледаш снимки, свързани с насилие и престъпление, и да позволяваш вниманието ти да се отклонява от раните към области, които нямат нищо общо с работата на добрия полицай. Но Килиън не може да престане да мисли за снимките, да си представя гъвкавата й…
— Слушаш ли ме, Джереми? — пита комисарят.
— Да, разбира се.
— Виждаш ми се малко отнесен.
— В никакъв случай.
— Добре — казва комисарят. — Преди няколко седмици тя ми звънна и ме попита дали знам, че една от вероятните жертви на Бостънския удушвач е британска гражданка. Каза, че случаят е отворен отново, и предложи Скотланд Ярд също да участва.
— Честно казано, не знам защо трябва да правим нещо повече от няколко запитвания зад кулисите. Вижда ми се политически правилно.
— Разбира се. Тя вече е планирала екстравагантна публична кампания и специално издание на Би Би Си, гарантира, че ще бъде излъчено, ако участваме, и тъй нататък. Твърде нахално от нейна страна, сякаш имаме нуждата от подкрепата й, за да се появим по Би Би Си. Доста е самонадеяна.
— Не знам как можем да й помогнем да докаже подобна теория. Не е ясно кой точно е Бостънският удушвач. И може би никога няма да стане ясно.
Комисарят отпива от уискито си.
— Политическите й амбиции не са важни. Много добре познавам нейния тип хора. При обичайна ситуация един такъв опит да ни забърка в подобен въпрос ще бъде политически игнориран. Но изглежда тук има неща, за които тя няма представа, и точно това е причината двамата с теб да водим този разговор.
Появява се сервитьорът с пинтата тъмно. Килиън отпива голяма глътка.
— Когато се обърна за пръв път към нас за това вехто дело, ако не за друго, то поне от учтивост реших да се запозная с въпроса, което означаваше да науча нещо и за самата нея. Просто рутинни проверки. И така стигнахме до обезпокоителна информация. Не за делото, което, честно казано, малко ме интересува. А за самата Моник Ламонт. И паричните преводи и дарения, които са привлекли вниманието на Министерството на финансите на Съединените щати. Оказва се, че името й е включено в базата данни на Агенцията за военно разузнаване.