— Никога не съм бил в Лондон.
Масачузетският Челси, на около три километра от Бостън, е едно от най-бедните градчета в района, с най-много нерегистрирани имигранти в щата и с най-висока престъпност. Многоезичен, мултикултурен, многолюден и занемарен. Хората не се погаждат особено едни с други и различията им често ги пращат в затвора или в гробищата. Бандите са същински бич, който обира, изнасилва и убива просто защото го може.
— Чудесен пример какво става, когато хората не се разбират — казва Стъмп. — Четох някъде, че тук се говорят трийсет и девет езика. Хората не могат да общуват помежду си, поне една трета са неграмотни. Разбират погрешно и преди да си се усетил, някой е пребит, намушкан или застрелян на улицата. Говориш ли испански?
— Някои ключови фрази, например „но“. Което е нашето „не“ — отвръща той.
Пейзажът продължава да запада все повече — пресечка след пресечка занемарени къщи с решетки на прозорците, съмнителни бюра за осребряване на чекове, автомивки. Стъмп навлиза все по-дълбоко в тъмното, потискащо сърце на града, люлеещият се на огледалото джипиес й казва да завива в една или друга посока. Озовават се в промишления район, който в разцвета на мафията е бил идеално място за изхвърляне на трупове — мизерен квартал с ръждиви ламаринени навеси, складове, сметища. Част от бизнеса бил законен, обяснява му Стъмп. Останалата — параван за продажба на дрога, крадени стоки и други тъмни начинания като „изчезване“ на коли, камиони, мотоциклети, малки самолети.
— Веднъж дори на една яхта — добавя тя. — Собственикът си искаше парите от застраховката, твърдеше, че била открадната, а всъщност я домъкнал тук и я пуснал под пресата.
Айфонът му отново звъни. Той проверява кой е. Номерът е скрит. Ламонт се обажда по този начин. Отговаря и в ухото му зазвучава гласът на репортера Кал Трад от „Кримсън“.
— Откъде научи този номер? — пита Уин.
— Моник ми каза да ти звънна. Трябва да те питам за случая с Джейни Бролън.
„Мамка й“. Беше обещала да не съобщава на медиите нищо, докато случаят не бъде разрешен.
— Виж, важно е — продължава Кал. — Трябва да потвърдя, че си на специално назначение и че е свързано с Бостънския удушвач.
— Начукай си го. Колко пъти трябва да ти казвам, че не говоря с репортери…
— Не слушаш ли радио, не гледаш ли телевизия? Шефката ти е бясна. Някой се е раздрънкал и лично аз подозирам, че е от кабинета на губернатора. Няма да споменавам имена, а само, че познавам някои от идиотите, които работят там…
— Няма да потвърждавам нищо — прекъсва го Уин, затваря и се обръща към Стъмп. — Вече ни има по новините.
Тя не отговаря, заета е да шофира и да ругае джипиеса. Проклетият апарат й казва, че може да направи правомерен обратен завой.
6
Стъмп паркира в една пресечка, от която се открива добър изглед към „Де Гатетано и синове“ — склад за отпадъци с планини изкривено желязо зад ограда с бодлива тел отгоре.
— Разбираш ли къде сме? — пита тя.
— Разбрах още преди да сме стигнали. Сигурно си мислиш, че само вися по кафенетата на Кеймбридж.
Здрави на вид клиенти пристигат с камиони, микробуси и коли, натоварени догоре с алуминий, желязо, месинг и, разбира се, мед. Гледат крадешком, пълнят колички, бутат ги към склада, изчезват в шумната тъмнина.
— Необозначен таурус в близката пресечка? — продължава тя. — Със същия успех можеше и да е боинг седем четири седем. По-добре е да се оглеждаме, защото онези определено се оглеждат към нас.
— В такъв случай може би не би трябвало да си толкова подозрителна.
— Ченгетата са точно такива. Подозрителни.
— Да бе. Все едно да гониш хлебарки. От един ъгъл на друг, докато накрая се озоваваш в изходно положение. Защо ме домъкна тук?
— Точно такова впечатление искам да оставя — все едно гоня хлебарки. Искам да мислят, че се занимавам с дребни крадци. Работници, монтажисти, изпълнители — всички боклуци, които крадат метал от строежите. Понякога скрап, но по-често не. Носиш го тук, никой не се интересува кой си, не задава въпроси, плаща се в брой, ужилените нямат представа какво става. Напомни ми никога да не ремонтирам или строя къща.
— Щом идваш редовно тук, за какво ти трябваше джипиес?
— Имам ужасно чувство за ориентация. Всъщност никакво. — Казва го така, сякаш е истина. — И бих предпочела да си остане между нас.
Уин забелязва някакъв кльощав тип с торбести дрехи и бейзболен каскет да слиза от пикап, натоварен с медни листа за покрив, тръби, очукани водостоци.