— Не ми трябва помощта ти.
— Тогава защо съм тук? Можеше да ми кажеш, че смахнатата е информатор, така че да стоя настрана от нея. Нямаше нужда да ми показваш всичко това.
— Око да види, ръка да пипне.
— Ще ми кажеш ли името й, или да я наричам Парцалената Ан до края на живота си?
— Няма да я познаваш до края на живота си. Гарантирам ти го. Няма да ти кажа името й. Чуй сега правилата. — Стъмп поглежда към отсрещния край на улицата. — Никога не си я виждал, тя също не ни познава и не я интересуваме. Тук сме просто защото се е случило да намина. Не е кой знае какво. Както вече ти обясних, правя го от време на време.
— В такъв случай приемам, че и ти ще се държиш, сякаш не я познаваш.
— Правилно приемаш.
Парцалената Ан избутва количката в постройката.
— Мъжът, който върти това място, е Бимбо, най-голямото пиянде в Челси — казва Стъмп. — Мисли, че двамата с него сме приятелчета. Да вървим.
Слизат от колата и пресичат улицата, наблюдавани от всички посоки. Пунктът е мръсен и шумен, мъжете почистват и разделят метал, нарязват го, махат нитове, гайки, винтове, пирони, изолация. Хвърлят го с трясък на купове. Парцалената Ан е откарала количката си с мед на кантара — като онези, които използват в моргите за претегляне на трупове. От един кабинет, приличащ по-скоро на кочина, излиза някакъв човек. Дребен, с обилно намазана с гел черна коса и оформено със стероиди тяло, с гърди като буре.
Казва нещо на Парцалената Ан и тя тръгва към изхода. Той идва при Стъмп.
— Е, как я караме?
— Искам да те запозная с един приятел — казва тя.
— Така ли? Виждал съм го някъде. Може би във вестника — отвръща Бимбо.
— Виждал си го, защото е от щатската полиция и се е появявал във вестника и по телевизията, след като уби един тип миналата година.
— Май си спомням. Оня, дето оправи окръжната прокурорка.
— Свой човек е, иначе нямаше да е тук — казва Стъмп.
Бимбо се взира в Уин и накрая взема решение.
— Щом казваш, че е свой човек, вярвам ти.
— Имал е малък проблем в Линкълн. Преди две вечери. Поредният удар. Знаеш какво имам предвид — казва Стъмп.
— Много материал пристига тук — отвръща Бимбо. — Какво са ударили?
— Огромна къща, за четири милиона долара. Точно преди да сложат мазилката, някой дошъл и прибрал цялата жица. На строителя му се наложи да наеме денонощна охрана, за да не се случи отново.
— Какво искаш от мен? — Бимбо свива огромните си рамене. — Медта не говори. През последните два дни дойде много жица, но вече е в топилнята.
Парцалената Ан домъква втора количка с мед и я паркира на кантара. Не обръща никакво внимание на Стъмп и Уин. Те не съществуват.
— Ще си отварям очите — казва Бимбо. — Това е последното, което ми е притрябвало. Въртя чист бизнес.
— Да. Чист бизнес — казва Стъмп и двамата с Уин си тръгват. — Единственото, което не е крадено тук, е проклетият паваж.
— Току-що ме издаде пред този боклук — гневно казва Уин, докато се качват в колата.
— На никой тук не му пука кой си. Особено щом на Бимбо не му пука. А сега той няма нищо против теб, благодарение на мен.
— Благодарение на теб ли? Не можеш да ме издаваш на никого без мое разрешение.
— Сега си на територията на Фронт. Тук си гост и правилата са нашите, а не твоите.
— На твоя територия? Да не чувам нова песен? Май сутринта не ме искаше на своя територия. Всъщност каза ми повече от веднъж да се разкарам.
— Запознаването ти с Бимбо е част от играта. Сега той знае, че си с мен, така че ако те види отново — той или някой друг, — няма да обърне особено внимание.
— Защо си мислиш, че ще ме види отново?
— В този район винаги има голяма вероятност да убият някого. Това е в твоята юрисдикция. Току-що ти осигурих паспорт. Не е нужно да ми благодариш. И между другото, разбра ли какво ти казах за Парцалената Ан? Сериозно говоря. Стой настрана от нея.
— Тогава й кажи да престане да ми праща бележки.
— Казах й.
— Спомена, че е крадла. Така ли се сдобива с медта?
— Медта, която я видя да стоварва, не е крадена. Имам един приятел предприемач, който ми прави по някоя услуга от време на време. Давам й достатъчно скрап, за да го носи на Бимбо един или два пъти седмично.
— Той знае ли, че тя е информатор?
— Това би навредило на начинанието.
— Питам дали той или някой друг не подозира подобно нещо.
— Няма причина да подозира. Тя е вътре в нещата от години. Жалко. Родена е в много добро семейство, но също като много други деца, се забъркала с наркотици. Хероин, оксикодон. Накрая започнала да шикалкави и да краде, за да си осигурява средства. Лежала две години в затвора, понеже наръгала някакъв сводник, който имал мераци към нея. Жалко, че не го е убила тоя кучи син. След като излязла на свобода, всичко започнало отначало. Попаднах на нея в една метадонова клиника, където живееше под закрила. С две думи, ценна е за мен и не я искам мъртва.