— Неща по редовен случай, както и други, които са съвсем неофициални. Така че моля за услуга.
— Кой, ти ли?
— Не мога да се впускам в подробности.
— Не искам и да знам. Съсипва обективността ми и подкрепя основното ми мнение, че всеки е виновен.
— Добре. Една кутия от „Фреска“, която вчера измъкнах от кошче за боклук. Една бележка от Парцалената Ан и плик, не се смей. По плика има отпечатъци. Може да са от проклетия ми хазяин, но неговите отпечатъци са в базата данни, защото е пипал мои неща и преди. Не съм докосвал бележката и изпращачът всъщност е ясен, но бих искал да провериш, в това число да вземеш и ДНК проба от лепилото на плика и от кутията, стига да можеш да измолиш, заемеш или откраднеш материали от генетиците. Имаме също така свещ и бутилка вино, много добро пино, по нея може да има мои отпечатъци. А също и на жената от магазина, чиито отпечатъци също трябва да са в базата данни, защото тя е ченге. Имам и снимки на отпечатъци от подметки, както и деветмилиметров патрон, който използвах за мащаб. Нямах подръка рулетка, съжалявам.
— И какво да правя с отпечатъците от подметки?
— Задръж ги засега, в случай че попаднем на нещо, с което да ги сравним.
Като откраднатите му обувки, ако изобщо се появят някога.
— И накрая, фотоапарат-еднодневка.
— Получихме много такива напоследък от различни полицейски управления от цял Мидълсекс.
— Знам. И ченгетата си мислят, че не си мръдваш и пръста.
— Наистина не си мръдвам пръста — отвръща тя. — Техните хора не откриват нищо по тях и въпреки това ми ги пращат. Сигурно си мислят, че имаме вълшебна пръчица. Май прекаляват с телевизията.
— За техните хора от Фронт ли говориш?
— Че за кои други?
— Е, от тях има едно ченге, жена, която не вярва в магически пръчици — казва Уин. — И тъй като моят фотоапарат е същата марка като онези, които вече си получила, какво ще кажеш да им обърнеш по-голямо внимание? Приеми, че са от първостепенна важност. Имам една идея.
— Всеки път, когато ми носиш нещо, все е от „първостепенна важност“ и винаги имаш разни идеи.
— Какво мислиш, че би открила най-много по някой крадец на мед, в това число и по ръцете му? — питая Уин.
— Мръсотия. Защото сигурно е докосвал стари зеленясали улуци, покривни материали, всякакви боклуци от строежите…
— Забрави мръсотията — прекъсва я Уин. — Имам предвид нещо, което може и да не се вижда. Нещо микроскопично.
— Да не искаш да прегледам всички проклети празни апарати под микроскоп?
— Не — отвръща той. — С луминол. Искам да ги провериш, сякаш търсиш кръв.
Докато си поръчва айскафе в Старбъкс, усеща някой зад себе си. Обръща се. Кал Трад.
Поне е достатъчно разумен да не завързва разговор на публично място. Плаща, взема салфетки и сламка, излиза навън и чака до колата си; чака закъснялата конфронтация. Кал се появява след минути, отпива от едно от онези питиета, които приличат на кафе със сладолед. С бита сметана отгоре, шоколад и черешка на върха.
— Следиш ли ме? — пита Уин. — Защото се чувствам като следен.
— Толкова ли ми личи? — Близва сметаната. Има хубави слънчеви очила. „Мауи Джим“, струват най-малко триста долара. — Всъщност отивах към полицейското управление. Сигурно точно като теб. Иначе не ми се вярва, че ще опъваш и без това опънатите си нерви с еспресо в Старбъкс. А и забелязах колата ти.
— Така ли? Откъде знаеш, че е моя?
— Знам къде живееш. Всъщност едва не се нанесох там като първокурсник. На втория етаж, в южното крило, с изглед към мъничко дворче отзад, където Фарук ти позволява да си паркираш дукатито, харлито, хамъра, това нещо — посочва буика, — изобщо онова, което караш в момента.
Уин се взира в него, слънчеви очила срещу слънчеви очила.
— Питай Фарук. Със сигурност ме помни — казва Кал. — Кльощаво русо хлапе, чиято прекалено грижовна майка смята за безценно и крехко момче, което в никакъв случай не може да живее в бивше училище. Не че кварталът е опасен. Но знаеш как хората си съставят мнение според външния вид, поведението, материалното положение. И ето ме сега — богат, музикант, писател, пълен отличник, изтупан. Направо ходеща мишена за всеки хейтър. — Отново потапя език в битата сметана. — Между другото, видях те в онзи злощастен ден. Няма причина да си спомняш. Тъкмо излизахме, когато ти притича покрай нас, скочи в необозначената си кола и запраши нанякъде. И майка ми каза: „Мили Боже, кой е този красавец?“ Малък свят, а?