— Спести си долнокачествените боклуци за някой друг. Няма да говоря с теб — отсича Уин.
— Не съм искал да говориш. По-добре да слушаш — казва Кал, загледан в оживената Оубърн Стрийт, основната артерия, свързваща Уотъртаун с Кеймбридж.
Уин отваря вратата на колата си.
Кал всмуква през сламката.
— Работя по серия материали за кражбите на мед. Огромен международен проблем, както много добре знаеш. Има една смахната. Коварна в един смисъл, тъпа в друг, а като цяло — луда.
„Парцалената Ан“, мисли си Уин.
— Виждал съм я на места и в ситуации, които ме карат да застана нащрек — ама много нащрек — продължава Кал. — А също и един тип Бимбо. Боклук, същински Али Баба. Интервюирах го няколко пъти. Та преди около три часа наминах в разбойническото му свърталище да поговорим още малко и я заварвам там, тъкмо когато й плащаше. Същата откачалка, която съм засичал на Харвард Скуеър, облечена съвсем като Парцалената Ан. Същата откачалка, която на няколко пъти съм виждал да се мотае около Моник.
— Мотае се около Моник ли? В какъв смисъл? — Уин скръства ръце и се обляга на колата.
Кал свива рамене и отпива от тъпата си напитка.
— Все по места, където изнася речи, дава пресконференции, пред Юридическия факултет, в съда. Видях я поне пет-шест пъти през последните няколко месеца — винаги с дълги чорапи и с шантави обувки. Не й обръщах особено внимание, докато не я познах днес в пункта за скрап. Този път облечена съвсем различно — с торбести дрехи и бейзболен каскет. Продава мед за вторични суровини. Просто реших, че ще искаш да го знаеш.
— Пита ли оня тип за нея?
— Бимбо ли? Естествено, че го питах. Каза, каквото се очакваше. Нищо не знаел. С други думи, тя продава крадена стока, нали?
— И после?
— Следих я известно време. Кара от онези хипарски микробуси с пердета на прозорците, сигурно спи в проклетата таратайка. Още не бяхме стигнали реката, когато изпитах усещането, че някой ме следи. Друг микробус. От бачкаторските, май бях виждал такъв при Бимбо. Така че побързах да се разкарам и завих към Чарлзтаун.
— Значи дръзкият репортер се е отказал от гонитбата, така ли?
— Че как иначе, с онези медни мутри от Челси? — отвръща Кал. — Издъниш ли се при тях, като едното нищо ще свършиш в нечий багажник с прерязано гърло.
7
Един сержант завежда Уин до тясно и усойно помещение, зле осветено, запълнено единствено със стари метални кантонерки и рафтове с прашни регистрационни дневници и кутии. Архивът на полицейското управление в Уотъртаун е бивш банков трезор и се намира под ареста.
— Не ми се вярва да имате справочен каталог или нещо подобно — казва Уин.
— Съжалявам. Библиотекарката е болна, а помощниците й са в отпуска. Намирате каквото ви трябва, вадите го. Никакви ксерокопия. Никакви снимки. Можете да си водите бележки. Това е.
Въздухът е наситен с прах и миризма на плесен. Уин вече усеща как носът му започва да се запушва.
— А става ли да намеря каквото ми трябва и да го кача някъде горе? Евентуално в следователския отдел — казва Уин. — Някоя стая за разпити ще свърши идеална работа.
— Ех, още лоши новини имам. От профсъюза са тук и са заели конферентната стая. Архивът трябва да си остане тук, което ще рече, че ако искате да го прегледате, също трябва да останете тук.
— Само това ли е осветлението?
Две флуоресцентни тръби, едната мъртва, другата губеща волята си за живот.
— Можете ли да си представите? Всички момчета от поддръжката стачкуват.
Сержантът изчезва с голямата си връзка ключове.
Уин включва тактическото си фенерче и осветява рафтовете с големите дневници, пазещи записи чак до двайсетте години. Невъзможно. Без ксерокопия никога няма да успее да прерови докладите — все едно да си пробива път през джунгла без мачете. При нормални обстоятелства и при наличието на достатъчно време успява да прехвърли гъсто изписаните страници, а в най-добрия случай е толкова зает, че кара някой от чиновниците в отдела да чете делата на глас и да записва на компактдиск, който после сваля на компютъра си като аудиофайл. Не е за вярване какви неща слуша, докато шофира, упражнява се във фитнес залата или тича в парка. Когато стига до съда, обикновено е запомнил и най-малките подробности.
Качва се по преносимата стълба, измъква дневника за 1962 г., оглежда се за работно място, избира един отворен шкаф, поставя дневника върху него, прелиства страниците, започва да киха, очите му засмъдяват. Отваря на 4 април и открива написаното на ръка регистриране на убийството на Джейни Бролън. Записва си мястото на престъплението — тоест адреса й, тъй като е била убита в апартамента си — и този простичък факт напълно променя сценария. Не може да разбере. Нима никой не е забелязал? Бостънският удушвач ли? А стига бе! Продължава да рови из чекмеджетата. Шкафовете не са подредени по азбучен ред, а според входящия номер, който завършва с годината. Нейното дело е WT-218-62. Преглежда етикетите на шкафовете и отваря онзи, който би трябвало да е правилният. Делата са така натъпкани, че му се налага да ги вади на части, за да види какво има вътре.