Открива делото на Бролън, след което прелиства десетки папки от същия шкаф — отдавна е научил, че не е необичайно информацията от едно дело случайно да попадне в друго. След един час сърбеж, кихане и прах в устата попада на затиснат в дъното на чекмеджето плик, върху който е записан номерът на делото на Бролън. Вътре има пожълтяла изрезка от вестник за някакъв двадесет и шест годишен мъж, Тони Парис, ударен от кола, докато пресичал улицата край Чикън Дилайт на Масачузетс Авеню в Кеймбридж. Инцидентът се случил в ранните сутрешни часове на 5 април, в деня след убийството на Джейни Бролън, виновникът избягал. Това е всичко. Просто стара изрезка.
Защо, по дяволите, върху това нещо е записан номерът на делото на Бролън? Не открива папката за смъртта на Лони Парис, може би защото случаят се е разглеждал в Кеймбридж. Опитва да използва айфона си, но не може да влезе в интернет, не е в състояние дори да позвъни от тази пещера. Излиза от архива, качва се бързо по стъпалата и се озовава в приемната на ареста. Камери, уред за проверка за алкохол, шкафчета за лични вещи и висящи на пирони белезници, които да гарантират, че арестуваните ще мируват, докато чакат реда си да бъдат фотографирани и да им снемат отпечатъци.
По дяволите, и тук няма обхват. Отива до бюрото и опитва да използва стационарния телефон, но не знае кода за външна линия.
— Стъмп? Ти ли си? — Високият глас го стресва.
Откъм килиите. Женски. Може би са я задържали, докато я прехвърлят в ареста на горния етаж на окръжния съд на Мидълсекс.
— Вече ми писна, ясно? — Същият глас. — Ти ли си?
Уин тръгва покрай празните килии с широко отворени тежки метални врати, долавя слабата воня на урина. Четвъртата врата е заключена, върху нея се мъдри надпис Q5+. Това е кодът за потенциални самоубийци.
— Стъмп?
— Мога да ти я намеря — казва Уин, поглежда през покритото с мрежа прозорче и не може да повярва на очите си.
Парцалената Ан седи по турски на нара в килия с черни стени, не по-голяма от клозет.
— Как я караш? — пита той. — Имаш ли нужда от нещо?
— Къде е Стъмп? Искам Стъмп!
На стената до килията има телефон с монети за арестуваните. Той е с директна външна линия, а срещу него, върху перваза на прозореца, е оставена бутилка почистващ препарат.
— Гладна съм! — казва тя.
— За какво са те заключили?
— Джеронимо — казва тя. — Познавам те.
Чак сега долавя акцента й и си спомня какво е казал Фарук за така наречената мръсница. Бяла жена, говореща като „черна“.
— Познаваш ли ме? Как така? А, да, сблъскваме се от време на време — отговаря той, мъчи се да говори достатъчно приветливо.
— Нямам какво да ти кажа. Махай ми се от главата.
— Мога да ти донеса нещо за ядене, ако искаш — казва Уин.
— Чийзбургер, пържени картофки и диетична кола — поръчва тя.
— А за десерт?
— Не ям сладко.
„Фреска“, диетична кола, нищо сладко. Доста необичайно за наркоманка. На повечето възстановяващи се от хероина все не им достига захар. Едно от малкото хубави неща на замрежените прозорци е, че може да я наблюдава, без да личи така явно. Същите торбести дрехи, с които е била в пункта за скрап. Връзките на гуменките й все още са си по местата. Странно за потенциален самоубиец. Естествено, в килията няма куки за кърпи или прозорец с решетки, дори тоалетната чиния от неръждаема стомана е без кранчета. Няма къде да завържеш колан, връзка за обувки или дори дрехи, ако искаш да се обесиш.
Без смахнатия си костюм на парцалена кукла прилича повече на улична калпазанка, която би минала за хубава, ако не е щръкналата й във всички посоки къдрава червена коса и нервната й маниерност. Чопли си ноктите. Облизва устни. Потропва бързо с крак. Въпреки онова, което е чул за нея, Уин изпитва съжаление. Знае, че човек не израства с мечтата, че ще стане пристрастена към дрогата проститутка или клошарка, ровеща из кофите за боклук. Най-измъчените души, завършващи като Парцалената Ан, започват или с лош генетичен материал, или с малтретиране, или и с двете, а следващите от това проблеми са същински ад на земята.