— Момент да проверя.
— В доклада от аутопсията има ли нещо, което да намеква, че е злоупотребявала с алкохол или наркотици?
— Не, доколкото виждам.
— Тогава защо някой ще споменава, че вероятно е използвала наркотици? А боклукът? Намерено ли е нещо в кофата за боклук? А домашната й аптечка? Нещо вземано ли е от местопрестъплението?
— Ето — казва Стъмп. — Използвана спринцовка с огъната игла в кошчето за боклук. В банята. Както и ампула с неизвестно съдържание в аптечката.
— Ампулата със сигурност трябва да е заминала в лабораторията. Както и спринцовката. Има ли нещо за тях?
— Улики, улики… — говори си Стъмп, докато прелиства докладите. — Да, спринцовката и ампулата са били пратени за изследване. Няма следи от наркотици. Пише, че в ампулата имало, цитирам, „мазен разтвор с неизвестни съставки“.
— Продължавай нататък — казва Уин, продължава да пише усърдно. — Какво друго е взето за изследване?
— Дрехите й — чете Стъмп. — Пола, блуза, чорапи, обувки… Можеш да ги видиш на снимките. Чантата й, портмонето. Ключодържател с медальон на св. Христофор — опазил я е, няма що — и два ключа. Пише, че единият е от апартамента й, а другият — от кабинета й в „Пъркинс“. Тези неща били намерени до вратата, на пода. Изсипани от чантата й.
— Дай да видя отново. — Уин взема всички фотографии и известно време ги изучава.
Местопрестъплението, моргата. Нищо, което не е забелязал преди, само дето сценарият му се струва все по-безсмислен. Леглото й е било оправено и явно е била облечена за работа, когато е била нападната. Спринцовка и ампула с неизвестно съдържание. Без следи от алкохол или наркотици.
— Дерматит по тялото й — чете Стъмп. — Обрив. Може би нещо, предавано по полов път? Изследванията са извършени от доктор Уилям Хънтър от Департамента по съдебна медицина в Харвард.
— Департаментът е работил за щатската полиция — казва Уин. — Още от края на трийсетте и през четиридесетте. Първа е била изумителната Френсис Глеснър Лий, далеч изпреварила времето си. За съжаление, основаният от нея департамент вече не съществува.
— Мислиш ли, че може да са останали някои от уликите? — пита Стъмп. — Може би в медицинския отдел в Бостън?
— По онова време не го е имало — отвръща Уин. — Появил се е в началото на осемдесетте. Патолозите от Харвард са работили по случаите по държавна поръчка. Всички налични записи би трябвало да са в медицинската библиотека в Харвард. Но те не пазят самите улики. А ровенето там може да отнеме години.
Поглежда снимките на спалнята на Джейни Бролън. Преровени шкафчета, разхвърляни по пода дрехи. Шишенца парфюм, четка за коса върху тоалетната маса. И още нещо. Тъмни очила.
— Защо слепите или лошо виждащите винаги носят тъмни очила? — пита той озадачено.
— Сигурно за да предупредят другите, че са слепи — отвръща Стъмп. — А също и по лични причини — да прикрият очите си.
— Да. Не е свързано с времето. Със слънцето например. Не искам да кажа, че слепите очи са нечувствителни към светлината, а че това не е причина слепите да носят тъмни очила дори и когато са на закрито. Виж. — Уин й показва снимката. — Ако е била облечена за работа и е чакала да я вземат, защо тогава очилата й са в спалнята? Защо не си ги е сложила? Защо не са били у нея?
— Валяло е, денят е бил сумрачен…
— Но слепите не носят очилата заради времето. Ти самата го каза току-що.
— Може да ги е забравила. Може да е била в спалнята си, когато е дошъл убиецът. Може да е какво ли не.
— Може би — казва той. — А може би не.
— Какво мислиш?
— Мисля, че е време да хапнем нещо — отвръща Уин.
8
Девет вечерта. Филиалът на ФБР в Бостън. Специален агент Макклър използва мрежовия шпионин на ИТ отдела, за да прехваща подозрителния трафик по интернет.
И по-точно данните, които подхождат на профила на имейла, изпратен от IP адреса на Моник Ламонт и пристигнал на друг адрес, също в Кеймбридж. Напоследък тя е доста активна и Макклър трябва да прерови цялата й кореспонденция, дори тя да няма нищо общо с евентуален тероризъм и с подозрението, че финансира терористи през румънски фонд за подпомагане на деца, който по всяка вероятност е свързан с организация с идеална цел на име FOIL. ФБР все повече се убеждава, че в Кеймбридж има разрастваща се терористична клетка и че Ламонт я подкрепя финансово.
Което ни най-малко не би изненадало Макклър. Особено като се имат предвид всички онези радикални студенти от Харвард, Тъфтс и Масачузетския технологичен институт, които си мислят, че Конституцията им дава право да правят едва ли не каквото си поискат, дори и да е антиамериканско. Например да организират демонстрации против войната в Ирак, да настояват за отделяне на църквата от държавата, да проявяват неуважение към националния флаг и — което е лична обида за Бюрото — да атакуват яростно Пейтриът Акт, който дава право на Макклър да върши това, с което се занимава в момента — да шпионира американски гражданин без съдебно разрешение, за да може да защити други американски граждани от терористични атаки или от опасност от такива. Разбира се, има и грешни попадения. Случва се да се преглеждат банкови сметки, медицински записи, имейли и телефонни разговори на хора, които нямат абсолютно нищо общо с тероризма.