Оставя чинията си.
— Трябва да тръгвам.
— Не е учтиво да се наядеш и да избягаш.
— Можеш да ми се обадиш утре, ако още имаш нужда от помощ. Но… — Опитва се да стане, но сякаш е направена от камък.
— Страх те е от мен, нали? — казва той в меката подвижна светлина. — Страх те е било много преди да ме натикат в това дело и да те повлека със себе си.
— Не те познавам. А по принцип съм подозрителна към непознатото. Особено когато се опитвам да събера парчетата, а те не си пасват.
— Какви парчета?
— Откъде да започна?
— Откъдето искаш. После ще стигнем до всички парчета, които не пасват. — Очите му отразяват пламъка на свещта.
— Май ми трябва още една чаша вино — казва тя.
— Тъкмо се канех да ти предложа. — Пълни чашата й, коженият диван скърца, когато се приближава към нея.
Надушва го, усеща как ръката му едва докосва ръкава й, присъствието му е като гравитация. Привлича я към него.
— Ъъъ. Добре. — Отпива от виното. — Да започнем с това. Защо те наричат Джеронимо?
— Не съм сигурен кои ме наричат така. Но какво ти пречи да предположиш? Не би било зле.
— Могъщ воин. Винаги на бойната пътека. Може би някой, който прави потенциално смъртоносни скокове. Помниш ли, когато бяхме деца? Скачаш от върха на кулата и викаш: „Джеронимо“?
— Нямахме басейн, когато бях малък.
— А, не. Само не ми пробутвай някаква сълзлива дискриминационна история. По една случайност зная, че когато си бил малък, цветнокожите вече са били допускани в държавните училища.
— Нямах предвид, че е свързано с дискриминация. Просто нямах възможност да ходя на басейн. Онези, за които говориш, е баба ми. Тя ме кръсти Джеронимо. Не заради това, че е воин, или защото прави смъртоносни скокове или нещо такова, а заради красноречието му. Казал е: „Не мога да приема, че сме ненужни, защото в такъв случай Бог не би ни създал. Слънцето, мракът, ветровете — всички те слушат онова, което имаме да кажем“.
Нещо я стяга в гърдите.
— Не виждам връзката — казва тя.
— Между тези думи и човека, който стои до теб ли? Може и да ти кажа, но сега е твой ред. Защо Стъмп? Честно. Не мога да се сетя за добра причина някой да те нарича Стъмп.
— На името на разрушителя от Втората световна война, „Стъмп“ — казва тя.
— Помислих си, че може да е това.
— Сериозно. Баща ми пристигнал тук, за да се спаси от Мусолини, от всички ужаси, за които можеш да се сетиш, когато си помислиш за онова чудовищно време. Адски се надявам това никога да не се повтори, в противен случай съм сигурна, че цивилизацията ни е обречена.
— Боя се, че вече сме обречени. И с всеки ден опасенията ми се засилват. Сигурно вече нямаше да съм тук, ако имаше къде да се бяга.
— Представи си как се чувстват старците. Татко ми гледа новини по три-четири часа на ден, казва, че все се надява, че ако гледа достатъчно дълго, нещата ще тръгнат на по-добре. Депресиран е. Ходи на психотерапевт. Плащам от джоба си, защото… Добре де, не ме карай да се отплесвам на тема медицинско осигуряване и тъй нататък. Когато бях малка, той започна да ми вика Стъмп заради героя, на когото са кръстили кораба. Адмирал Феликс Стъмп, прочут с храбростта и безстрашието си. Корабът имал мото — „Упоритостта е в основата на победата“. Баща ми винаги казваше, че тайната на успеха е в това просто да не се отказваш. Доста хубав съвет за едно малко момиче.
— След злополуката с мотора не си ли се замисляла да си смениш прякора?
— И как става това? — Поглежда го и по някакви необясними причини думите му я нараняват. — Хората са те наричали Стъмп през целия ти живот, а ти изведнъж им казваш: „Хей, ампутираха ми половината крак, така че стига сте ми викали така“. Все едно да престанат да те наричат Джеронимо, защото си откачил и си скочил от прозореца или нещо такова, и си останал парализиран.
— Струва ли ми се, или след катастрофата са ти минавали мисли за самоубийство?