Уин я придърпва към себе си, подпира брадичка върху главата й.
— Тя знае ли?
— Разбира се. Но не можела да направи нищо, нали така? Иначе в съда ще се разбере как съм го срещнала за пръв път. Как съм преценила, че е по-безопасно да ги оставя да се чукат в спалнята ми, вместо да я оставя да изчезне с някакъв смотаняк, с когото току-що се е запознала в бар. Как това, че се отнесох към нея като към приятел, в крайна сметка ми струваше крака.
Той я докосва, пръстът му се плъзва по крака й, над коляното, ръката му спира върху бедрото й.
— Не става въпрос за секс — казва. — Не по начина, по който го мислиш. Не би могла да съсипе тази част от теб дори да опита.
Патологът, извършил аутопсията на Джейни Бролън, живее на тясно заливче на река Съдбъри, в странна къщурка на странен имот, обрасъл почти толкова, колкото дворът на Нана.
Стените са почти изцяло скрити под пълзящия бръшлян. В покрития с яркожълти нарциси, виолетки и теменуги двор лежи старо дървено кану. Уин звъни на вратата — дошъл е, без да се обади предварително, а денят му вече започва да върви на зле заради добрата новина от лабораторията. Трейси е намерила отпечатъци.
Идеята му да се пробва с луминол дава резултат в едно отношение — латентен отпечатък върху фотоапарата, който е намерил във викторианската къща. Това означава, че човекът, докоснал кутията, е имал остатъци от мед най-малко по един от пръстите си. Медта и кръвта флуоресцират, когато се напръскат с луминол — често срещан проблем за следователите, който в този случай е от полза за Уин. За съжаление следата няма аналог в базата данни на автоматизираната система за идентифициране на отпечатъци. А другите следи? По бутилката има отпечатъци на Стъмп и Уин, както и на Фарук, на няколко места по плика. По кутията от „Фреска“ и бележката от Парцалената Ан има едни и същи следи, но също без аналог в базата данни.
Стъмп е излъгала.
„Сега не е моментът да мисля за това“, казва си той, докато натиска за втори път звънеца на д-р Хънтър.
„Как е могла да го направи?“ В обятията му, в леглото му. Беше останала до четири сутринта. Беше правил любов с лъжа.
— Кой е?
Уин се представя като служител на щатската полиция.
— Елате до прозореца и ми покажете доказателство — нарежда гласът от другата страна на вратата.
Уин отива до гледащия към верандата прозорец и доближава документите си до стъклото. Възрастен мъж на триколесен минискутер се взира в тях, после в Уин. Явно е удовлетворен, защото отваря.
— Колкото и да е безопасно тук, виждал съм прекалено много неща. Не бих се доверил и на момиче скаут — казва д-р Хънтър, докато се насочва към проядената от дървояди дневна, гледаща към реката. На бюрото има компютър и рутер, купища книги и вестници.
Домакинът паркира при камината и Уин присяда до нея. Разглежда фотографиите — на много от тях се виждат по-млади версии на д-р Хънтър заедно с красива жена, вероятно неговата съпруга. Радостни моменти със семейството и приятели, поставена в рамка вестникарска статия с черно-бяла снимка на д-р Хънтър на някакво местопрестъпление, заобиколен от полицаи.
— Имам чувството, че знам защо сте тук — казва домакинът. — Заради онова старо убийство, дето ненадейно се появи в новините. Джейни Бролън. Да си кажа правичката, отначало не повярвах на ушите си. Защо сега? Но пък всички знаем, че милата ни окръжна прокурорка е известна с изненадите си, така да се каже.
— По онова време да ви е минавала мисълта, че убийството може да е дело на Бостънския удушвач?
— Пълни глупости. Изнасилени и удушени със собствените им дрехи жени, а останалото? Едно е да удушиш с шал или чорапи, а съвсем друго — да използваш сутиена на жертвата, което според опита ми обикновено се случва, когато убиецът я е нападнал със сексуални намерения, разкъсвал е дрехите й, а сутиенът е най-очевидното и удобно средство, защото се намира в близост до шията. Освен това трябва да добавя, че Джейни не е била от хората, готови да пуснат когото и да било в дома си, освен ако не са напълно сигурни кой ги посещава.
— Защото е била сляпа — предполага Уин.
— И аз самият не съм много далеч от това. Макулна дегенерация — казва д-р Хънтър. — Но мога да преценя много неща за човек по гласа му. Много повече, отколкото навремето. Когато едно от сетивата ти отслабва, останалите се засилват и се опитват да компенсират. През шейсет и втора журналистите бяха по-сдържани, или може би семейството й не е искало да говори, или пък пресата не е проявила особен интерес. Не знам, но според онова, което не излезе по вестниците, доколкото си спомням, бащата на Джейни Бролън е бил доктор в Ист Енд в Лондон, бил е запознат с престъпността и редовно е кърпел жертвите й. Майка й работела в аптека, която била обирана на два пъти.