— Елате. — Уин потупва седалката зад себе си. — Скачайте. Ще ви откарам до колата.
Лицето й се отпуска. В очите й се появява нещо нежно и тъжно, защото Уин наистина говори сериозно.
— А, ето го и Ърни — казва тя, когато вижда спиращата до тях тойота.
Ламонт е в кабинета си.
Не е нужно да е детектив, за да го разбере. Колата й е на запазеното място на паркинга, вратата на кабинета й е затворена и отвътре се чува тихо мърморене. Сигурно говори с поредния си прессекретар, красив като куклата Кен. Уин влиза в следствения отдел. Почти не говори с колегите си, които му хвърлят учудени погледи — все пак не би трябвало да е тук, а да разрешава случай с международно значение. Точно в момента най-много се нуждае от своята комфортна зона, от телефона и компютъра си. Оставя папките на д-р Хънтър на бюрото, поглежда уж откраднатия часовник на дядо си. В Лондон е почти девет вечерта. Влиза в интернет, намира телефона на информационната служба на Скотланд Ярд, казва на дежурната, че е детектив от отдел „Убийства“ в Масачузетс и трябва задължително да говори с комисаря. Спешно е.
Резултатът е като при пословичния оловен балон. Все едно да се обадиш в Белия дом и да потърсиш президента. След дълги опити успява да се добере до някаква достатъчно любезна дама от следствения отдел и открива, че човекът, който му трябва, е старши детектив Джереми Килиън. Проблемът е, че е извън страната.
— Знаете ли къде мога да го намеря?
— Замина за Съединените щати. Само това знам. Ако се обадите утре през работно време, може би някой от административните помощници на комисаря ще може да ви даде по-пълна информация.
Дава му пряк телефонен номер.
Не може да е заради случая Джейни Бролън. Няма начин старши детектив от Скотланд Ярд да се вдигне чак дотук заради подобно нещо. Уин седи и мисли, гълта три таблетки адвил — има гадно главоболие и онова странно забавено чувство, което изпитва, когато е недоспал, работата не върви или не се нахранил достатъчно. Започва с документите на д-р Хънтър. Повечето информация в тях е същата, която са намерили със Стъмп в архива. Е, този път няма да я моли за помощ. Прочита бележките и другите книжа, изречение по изречение, страница след страница, докато не попада на име, от което замръзва.
Дж. Едгар Хувър.
С нечетливия почерк на д-р Хънтър са изписани и други имена — мафиотски имена, които са му смътно познати, бележки за разговор, който е водил на 10 април с някакъв журналист от Асошиейтед Прес. Уин влиза в интернет и започва да търси. Репортерът е носител на няколко награди заради материалите си за организираната престъпност.
Разпечатва статиите. Четенето им е бавна работа. Както може да се очаква, журналистът е умрял преди години, така че за разговор с него и дума не може да става.
В пет без малко телефонът му иззвънява.
Трейси от лабораторията.
— Нищо ценно от ДНК пробите. Няма съответствия в CODIS6. Но се оказа прав — казва тя.
Помолил я е да вземе проби от спринцовката и ампулата и да ги изследва с електронен микроскоп и рентгенови лъчи, за да определи състава на частиците в утайката. Смята, че странните кафеникави люспи са неорганични. Мед например.
— Метал са — потвърждава тя.
— Какво търси метал там, по дяволите? Да не би да си е инжектирала мед?
— Не мед — казва Трейси. — Злато.
Заформя се картина на трагедия, чиито корени, подобно на почти всички други случаи, по които е работил Уин, са в случайността, лошото стечение на обстоятелствата, един на вид незначителен инцидент, който в крайна сметка отнема живота на човек по зашеметяващо брутален начин.
Макар че никога няма да го докаже, защото не са останали живи свидетели, явно по-малко от четиридесет и осем часа преди да бъде убита, Джейни Бролън е дала ход на фаталното събитие, като просто е излязла от апартамента, за да продължи караницата с приятеля си Лони Парис. Уин става от бюрото; осъзнава, че е прекарал тук близо пет часа. Минава покрай празните кабинки — всички останали са си тръгнали. В другия край на етажа са офисите на Окръжната прокуратура, както и кабинетът на Ламонт. Тя е там. Усеща мощната й егоистична енергия. Чука, влиза, без да изчака отговор, затваря вратата.
Тя седи зад безупречно чистото си стъклено бюро и прибира куфарчето си. Поглежда го и на лицето й се изписва тревога. В следващия миг отново е напълно непроницаема в своя сиво-син костюм и зеленикавочерна блуза — тънък миш-маш, така характерен за Армани.