Погледите им се срещат за момент.
— Съжалявам — казва Стъмп.
— И какъв е поводът за купона? — обръща се Уин към всички. — Защо сме тук? Определено не заради Джейни Бролън. Не и заради Кал Трад.
— Мисля, че лесният отговор е, че сме тук заради окръжния прокурор — обръща се Килиън към Ламонт. — Румънски сирачета. Прехвърляне на големи суми. Което е привлякло към вас вниманието на ФБР и Вътрешна сигурност. За съжаление, и на Скотланд Ярд.
— Едно е сигурно. Ще съдя всички ви до дупка — казва тя.
— Електронната ви комуникация… — започва Макклър.
— С Кал. — Ламонт влиза в ролята, която никой не играе по-добре от нея. Ролята на окръжен прокурор. — Мисля, че детектив Гарано ясно даде да се разбере какво правим, след като започна серията банкови обири и кражби на мед в Мидълсекс. И че част от удара ни беше да поддържам връзка с Кал, който проявяваше, меко казано, голям интерес.
— Знаеше ли, че е писала имейли на Кал Трад? — обръща се Стъмп към Макклър.
— Не. Не знаехме на кого пише. Р-то на получателя беше в Харвард. Машинният код е безполезен, ако нямаш машината, с която да го сравниш…
— Знам как действа.
Физиономията на Стъмп се е променила. Май Макклър й е харесвала повече в ролята на Парцалената Ан.
— Последният имейл подсказваше, че ще се срещате с въпросната персона… — започва Макклър.
— С Кал — казва Ламонт. — Среща в десет вечерта на обичайното място. С други думи, тук в десет.
— Но той не се появи — обажда се Килиън.
— Явно е надушил бурята на хоризонта и е офейкал — отвръща Уин. — Хлапето знае как да се измъква от ченгета. Има радар за ченгета. Появявате се тук и прецаквате всичко, което двамата с Моник подготвяхме от месеци. Това е проблемът със следенето на електронната комуникация, нали? Особено когато го правите тайно и следите някой, който е също под прикритие. Готвите се да ударите човек, който също се готви за удар, и в крайна сметка всички са ударени.
Две вечери по-късно, Клубът на преподавателите в Харвард.
Маслени портрети по покритите с махагон тухлени стени, месингови свещници, персийски килими, обичайните свежи цветя в антрето — всичко е толкова познато и нарочно подбрано, за да го накара да се чувства не на мястото си. Вината не е на Харвард — това е просто поредният ламонтизъм. Обикновено го вика в преподавателския клуб, когато има нужда да се чувства силна или по-силна от обичайното, защото или тайно се чувства несигурна, или има нужда от него, или и двете едновременно.
Уин се настанява на твърдия древен диван, на който сяда винаги. Тиктакането на големия стенен часовник му напомня, че Ламонт закъснява — минута, две, три, десет. Уин наблюдава влизащите и излизащи посетители — всякакви учени, гостуващи светила и преподаватели или видни семейства, дошли да проучат дали да не пратят видните си деца тук. Едно от нещата, които му харесват в Харвард, е, че прилича на безценно произведение на изкуството. Никога не можеш да го притежаваш. Никога не можеш да го заслужиш. Просто го посещаваш за известно време и си далеч по-добър човек за общността, та дори тя да не те помни. А може би дори не е подозирала за теб. Точно това намира за тъжно у Ламонт, независимо колко му е неприятна, дори жалка на моменти.
Онова, което притежава, никога няма да й е достатъчно.
Тя влиза, сгъва чадъра си, изтърсва дъждовните капки от палтото си, сваля го и тръгва към гардероба.
— Забелязвала ли си, че когато се срещаме тук, винаги вали? — пита я Уин, докато вървят към залата и сядат на обичайната си маса до прозореца с изглед към Куинси Стрийт.
— Трябва да пийна — казва тя. — А ти?
Стегната усмивка, мимолетно срещане на погледи.
Явно не й е лесно. Оглежда се за сервитьор, решава, че не би било зле да поръчат бутилка вино. Бяло или червено? На Уин му е все тая.
— Защо го направи? — пита тя, докато оправя ленената салфетка на скута си и посяга към чашата вода. — И двамата сме наясно. За протокола — този разговор не само че няма да се повтори, но и изобщо не се е състоял.
— Тогава защо да си правим труда да го водим? — казва той. — Защо ме каниш на вечеря, ако искаш само да говорим за това как не трябва да се говори и да се караме да обещаваме, че никога няма да говорим за нещо, за което не говорим? Или както там го каза преди малко.