— Мога да ви покажа едно много добро заведение за истински сладоледи. Ако нямате нищо напротив. Наблизо е. А аз имам още един час работа и съм на ваше разположение.
— Всъщност, с най-голямо удоволствие. Но имам важна среща. Може би някой друг път. Довиждане.
Гласът и е хем същият, хем леко променен. Станал е по звучен, приятен, притегателен. Но срещата го заинтригува. Реши все още да не се издава, а да върви в близост до нея. В този момент телефонът му иззвъня. Навярно беше тя. Затова се спря, за да и даде възможност малко да се отдалечи и да говори спокойно, като същевременно не я изпускаше от очи.
— Ало, кой е? — реши да не се издава, че я е познал.
— А можеш ли да познаеш от три пъти — чу се отсреща.
— Гласът ми е познат, но без да видя физиономията ми е трудно. Ако може жокер — пошегува се в стил забавна телевизионна игра Миро.
— Ами следване, купони, щуротии.
— Роси, ти ли си, гласът ти малко се е променил. — не искаше да се издава все още.
— Не е Роси — чу се приятен, звънлив смях. Миро харесваше смеха и. — Една нощ, когато не виждах добре в тъмното, хвана ръката ми и ми каза, че идеално пасвала на твоята. И както пепеляшка си намерила обувката така и ти си намерили липсващата ръка. Сети ли се.
— Тогава видяхме една огромна луна и си казвахме, че никога Луната не е била толкова близо до Земята. Сякаш се опитва да надзърне в човешките взаимоотношения.
— И тогава решихме да и обърнем гръб, за да не наднича и в нашите. Но тя беше твърде любопитна.
— Да, продължи да ни преследва, докато не и признахме любовта си. Тогава кротко се усмихна и продължи пътя си.
— А дърветата в самотната гора дълго ръкопляскаха на първата ни целувка.
— Първата целувка… Помня още дъха и боровия опиат на гората… Но оттогава мина доста време… Таня.
— Да, Миро, но не си забравил за дървото с бележките — чудеше се дали да го каже — нашето дърво.
— Не само не съм го забравил, но го възкресих от забравата. То днес е най-щастливото дърво на света.
— Всъщност, къде се намираш сега. Ако искаш, можем да се видим. Аз съм на една пряка от университета. Сложила съм си очила. Не знам дали ще ме познаеш. Нося още…
— Червена рокля на черни точици.
— Да.
— Бежовата чантичка, която майка ти донесе от Дания.
— Да.
— Обувки, кафяви, тип полусабо, със сребърни нитове отстрани.
— Да… чакай малко. Ти да не си… — и тъкмо да каже — около мен — когато го видя… излизащ от сянката на едно дърво и невероятно ухилен, да върви към нея. Беше забравила, че през цялото това време тя държеше фунийка със сладолед, която беше омекнала и течността свободно течеше по дрехите и. Протегна ръка, лепкава и захаросана, после се усети и я дръпна към себе си.
— Не, всъщност, ще те оцапам. — виновно прозвуча гласа и.
— Не, всъщност, ще ме залепиш… — за момент са подвоуми — за себе си. Не е достатъчно две ръце да си пасват само. Те трябва да бъдат залепени. И той я прегърна. И без да си кажат нищо повече, продължиха по пътя.
Само един минаващ покрай тях човечец, като видя падналата и размазана фунийка от сладолед, цъка с език дълго след тях и си мислеше колко невъзпитано е днешното младо поколение, ама нейсе.
… Едва след пет дни Миро разбра, че неговият разказ е спечелил голямата награда на конкурса и че организаторите го издирват, но това точно сега никак не го интересуваше.