Сандор завъртя отново глобуса и не каза нищо.
Наистина изгориха „Уолъби“. Тежко.
Обаче онзи оживя.
Оживя с псувни.
Лежеше в канавката, а светът гореше, избухваше, срутваше се наоколо му. Той псуваше този свят — и всички други, и всичко в тях.
После — още един взрив.
И след това — мрак.
Двуострият хортаниански меч, въртящ се в ръцете на Корго, бе разсякъл първия екзекутор от ИЦР на две още щом онзи застана на вратата. Мала ги бе усетила да се приближават през ветровете, през отворения прозорец.
Вторият рухна, преди да успее да хвърли осколочна граната. Самият Корго също си имаше гвардейска лазерна субпушка и свали онзи, като стреля през стената и през две дървета в посоката, посочена му от Мала.
После „Уолъби“ напусна Дистен.
Но той се тревожеше. Как така го бяха намерили толкова бързо? И преди бе имал близки срещи с тях — с мнозина от тях през годините. Но беше предпазлив; затова този път не разбираше какво е пропуснал и как от Интерстел са успели да го открият. Дори и последният му работодател не знаеше къде се намира.
Поклати глава и пое към Света на Филип.
Смъртта е сън, ала без сънища; Корго не искаше това. Постара се много — фазираше ту в плюс, ту в минус в случайни посоки; даде на Мала златен нашийник с радиоприемник и с предавател в закопчалката; в собствения си „пръстен на смъртта“ сложи негов близнак; обърна много пари, остави „Уолъби“ на грижите на един надежден контрабандист в Неприсъединената територия и пое през Света на Филип към Дел-на-морето. Обичаше да плава, харесваше пурпурните морета на тази планета. Нае голяма вила близо до залива Дел — от едната страна бордеи, от другата — Ривиера. Това му харесваше. Все още имаше мечти — не беше мъртъв.
Сигурно насън чу звук. После скочи в леглото, стиснал в ръка шепата смърт.
— Мала?
Нямаше я. Звукът, който бе чул, беше от затваряне на врата.
Включи радиото.
— Какво става?!
— Пак имам чувството, че ни наблюдават — отговори тя от пръстена. — … Но само чувство.
Гласът й беше слаб, далечен.
— Защо не ми каза? Връщай се! Веднага!
— Не. Аз се сливам с нощта и мога да се движа без шум. Ще претърся. Има нещо, страх ме е… Въоръжи се!
Той го направи. Щом се придвижи към предната част на къщата, те нападнаха. Побягна. Изскочи през входната врата, но те продължиха да го обстрелват. Зад гърба му беше ад — валеше неспирен порой от хоросан, метал, дърво и стъкла. После адът го обгърна.
Бяха над него. Този път бяха предупредени да не го приближават, а да нападат отдалече. Сега се носеха високо над него, обградени от защитно поле, и изсипваха отгоре му горещи разрушителни реки.
Нещо го удари по главата и по рамото. Той падна и се преобърна. Друго го удари в гърдите, в корема. Скри лице и се претърколи. Опита се да стане, но не успя. Загуби се сред гора от пламъци. Понадигна се, побягна, пак падна, пак стана, пак побягна, пак падна, запълзя, падна отново.
И докато лежеше в канавката, а светът около него пламтеше, избухваше и се рушеше, той прокле онзи свят — и всички други, и всички в тях.
После нещо пак избухна.
И след това — мрак.
Мислеха си, че са успели, затова голяма бе радостта им.
— Нищо — усмихна се Бенедик през сълзи.
Така че този ден празнуваха, на другия — също. Ала не откриха трупа на Корго.
Бяха срутили почти половин квартал и още единайсет обитатели също ги нямаше никакви, тъй че им изглеждаше разумно да приемат, че екзекуцията е била успешна. ИЦР обаче помоли триото да остане заедно на Домбек още десет дни, докато приключат с разследването. Бенедик се засмя.
— Нищо — повтаряше той. — Нищо.
Обаче при хората без сърце има нещо много забавно; телата им не живеят по същите правила като телата на останалите. О, не. Яйцето в неговите гърди беше по-умно и по-хитро от едно просто сърце. Беше център на прекрасна комуникационна система. Самото то беше мъртво, но знаеше всичко за живото около себе си; не беше всесилно, но имаше заложби, каквито не притежава нито едно живо сърце.
Щом по екрана на тялото цъфнаха изгаряния и разкъсвания, то мигом започна да го критикува. Превключи на извънреден режим на работа; превърна се в знаме, трепкащо сред ураган; жлезите откликнаха и заизливаха жизнените си сокове; мускулите затрептяха като докоснати от електрически ток.
Корго само донякъде усещаше нечовешката скорост, с която се движеше през бурята от пламъци и вихъра от строителни материали. Тя го връхлиташе, но тялото му отказваше да възприема болката. Мощното му енергоизлъчване заглушаваше всякакви несъществени външни влияния. Стигна до края на улицата и се строполи, заслонен от един бордюр.