Яйцето пресметна колко струваше акцията, реши, че цената е изключително висока, и взе незабавни мерки да подсигури инвестицията си.
Изпращаше го все по-надолу и по-надолу. В дълбините на субкомата. Човешките същества стандартен модел не могат ей така да решат, че искат да изпаднат в хибернация, да си легнат и готово. Лекарите могат да предизвикат Dauerschlaff2 чрез комбинация от лекарства и сложни машини. Но на Корго това не му трябваше. Той си имаше вграден комплекс за оцеляване, който сам си преценяваше какво да прави; и комплексът реши, че трябва да слезе по-дълбоко от обикновената кома, която би позволило едно обикновено сърце. И направи онова, на което едно обикновено сърце не беше способно, докато в същото време поддържаше собствените си функции.
И хвърли Корго в мрака на съня без сънища, на пълната забрава. Защото животът му можеше да бъде спасен само на границата на смъртта — там да укрепне и пак да покълне. За да се приближи толкова до царството на смъртта, тя трябваше да бъде наподобена.
Ето защо Корго лежеше мъртъв в канавката.
Хората, разбира се, са си такива — случи се нещо лошо и се събира навалица.
Онези от Ривиерата се забавиха — трябваше да си облекат най-хубавите дрехи за в случай на катастрофа. Онези от бордеите не се забавиха — гардеробът им не беше чак толкова богат.
Обаче един, вече облечен, минаваше наблизо. Наричаха го Зим — по очевидни причини. Някога бе имал и друго име, но вече отдавна го беше забравил.
Прибираше се на зигзаг от салона за зимлак, където бе осребрил пенсионния си гвардейски чек за текущия месец.
Нещо избухна, но той го усети чак след секунди. Измърмори нещо, спря се и много бавно се обърна по посока на трясъка. И тогава видя пламъците. Погледна нагоре и съзря реещото се кълбо. В ума му се мярна някакъв спомен, той смръщи чело и продължи да гледа.
След време видя мъжа, който се носеше с фантастична скорост пред адския пейзаж. Мъжът се строполи на улицата. Избухнаха нови пламъци, а после кълбото си тръгна.
Най-накрая впечатленията достигнаха до мозъка му, включи се инстинктът му, че е станало нещастие, и го подкара нататък.
Неуспелите да се заличат синапси, врязани отдавна отдавна в мозъка му, запрелистваха страница по страница.
Пълния полеви наръчник на гвардееца за спешна медицинска помощ. Той коленичи до тялото, почервеняло от изгаряния, кръв и огнени отблясъци.
— Капитане… — повика той, втренчен в изпитото лице, в затворените черни очи. — Капитане…
Скри лице в шепи. Шепите му се намокриха.
— Били сме съседи… Тука… Ние двамата… И аз да не знам… — долепи ухо до гърдите на другия, ала нищо не се чуваше. — Повален… На палубата моят капитан лежи… Повален… студен… мъртъв. Ние двамата. Да сме били съседи… — захлипа продрано и най-накрая захълца силно. После криво-ляво успокои треперещите си ръце и повдигна клепача на мъртвеца.
Главата на Корго подскочи с пет сантиметра наляво, по-далече от ярките пламъци. Човекът се разсмя облекчено.
— Жив си, кап! Още си жив!
Корго не реагира.
Зим се наведе, напъна се и вдигна тялото.
— „Не местете жертвата“ — така пише в Наръчника. Обаче сега идваш с мене, капитане. Спомних си… Стана, след като напуснах. Но си спомням… Всичко си спомням. Сега си го спомних. Помня… да. Пак ще те убият — ако наистина оживееш… Ще те убият, знам си аз. Значи се налага да преместя жертвата. Налага се… Ех, да не бях се мъглясал толкова… Съжалявам, капитане. Винаги си бил добър с хората, с мен. Яко ни стягаше на кораба, ала беше добър… Старият „Уолъби“, щастливият… Да. Ние си тръгваме, убиецо. И то по възможно най-бързия начин. Преди да са пристигнали морбите, да. Помня те… тебе. Ти си свестен човек, капитане. Да, точно така.
И „Уолъби“ скочи за последен път според последвалите разследвания на ИЦР. Но Корго продължаваше да живее на границата на съня без сънища, а семенцата в яйцето поддържаха живота му.
След като десетте дни изминаха, Риса и Бенедик си останаха при Сандор. На Сандор никак не му се искаше да си тръгват. Никога досега не му бяха давали работа — харесваше му да бъде обкръжен от колеги, от хора, с които има общи спомени за съвместно свършени неща. На Бенедик му беше противна мисълта да напусне госпожица Барбара — тя принадлежеше към малцината, с които можеше да разговаря и които му отговаряха с охота. На Риса му харесваха тукашната храна и климат и той реши, че жените и внуците могат да си починат малко от него.