Затова решиха да поостанат.
Завръщането от смъртта си е смъртно бавна работа. Реалността танцува с воали и ги хвърля един по един; докато видиш какво има под всички тях, минава много време (ако някога изобщо видиш).
Когато Корго си създаде някаква приблизителна представа за онова под воалите, извика:
— Мала!
… Мрак…
После от дълбините на времето изплува лице.
— Сержант Емил…?
— Да, сър. Тук съм, капитане.
— Къде съм?
— В мойта колиба, сър. Вашата изгоря.
— Как?
— Хеликоптер кълбо. С лъч.
— Ами моята… животното ми? Една дриленка…
— Само вас намерих, сър — нямаше никой друг, нищо нямаше. Ъ-ъ… беше кажи-речи преди месец…
Корго се опита да се надигне, не можа, пак се опита и този път донякъде успя. Подпря се на лакти.
— На мен какво ми има?
— Ами фрактури, изгаряния, разкъсвания, вътрешни наранявания… ама вече почти сте се оправили.
— Чудя се как ли ме намериха толкова бързо… пак?
— Не знам, сър. Искате ли малко бульон?
— После.
— Топъл-топъл!
— Добре, Емил, добре. Донеси го.
Отпусна се по гръб и се зачуди.
Чу гласа й. Цял ден дремеше и гласа й също чу насън.
— Корго? Корго? Там ли си? Там… Ръката му! Пръстенът!
— Да! Корго е! Ало! — той го активира. — Мала! Къде си?
— В една пещера край морето. Всеки ден те виках. Жив ли си или се обаждаш от Оттатък?
— Жив съм. В нашийника ти няма никаква магия. Ти как се опази?
— Излизам само нощем. Крада храна от големите къщи със зелените прозорци като врати — за Дилк и за мен.
— Кученцето? И то ли е живо?
— Да. Онази вечер го вързах на двора… Ти къде си?
— Не знам точно… Близо до нас. Няколко пресечки по-нататък. При един стар приятел съм…
— Трябва да дойда!
— Изчакай да се стъмни. Ще ти обясня как да стигнеш… не. Ще го изпратя да те вземе, моя приятел… Къде е тая твоя пещера?
— Нагоре по брега, зад оная червената къща, дето каза, че била грозна. Има три скали със заострени върхове. Зад тях — тясна пътека; водата стига до нея, понякога я залива. После завиваш, следват трийсет и една мои крачки, а пък скалата стърчи отгоре. Вървиш, вървиш и стигаш до пукнатина в стената — достатъчно е тясна да се промъкнеш едва, но след това се разширява. Тук сме.
— Приятелят ми ще дойде да ви вземе по тъмно.
— Ранен ли си?
— Бях. Но сега съм по-добре. По-късно ще се видим и ще говорим повече.
— Да…
През следващите дни силата му се върна. Играеше на шах с Емил и си говореха за едно време, когато и двамата служеха в гвардията. Смя се — за първи път от много години, — когато приятелят му му разказа за командирската перука в Голямата патърдия на Сордидо III преди трийсет и кусур години…
Мала си траеше и се занимаваше само с Дилк. От време на време Корго усещаше погледа й, но обърнеше ли се, тя вечно гледаше в друга посока. Осъзна, че никога досега не го е виждала да се държи приятелски с някого. Май беше объркана.
Пиеше с Емил зимлак и двамата пееха — ужасно фалшиво — разни балади…
И един ден му щукна:
— Емил, ти с какви пари живееш?
— Гвардейска пенсия, кап.
— Огън и пламък! Ама ние сме ти изяли хляба на тебе! Храна, лекарства, какво ли не…
— Бях си спестил малко за гадни черни дни, капитане.
— Това добре, но не трябваше да ги харчиш! В ботушите ми са скатани сума ти пари! Чакай. Само секунда… ето ги! Вземай!
— Не мога, капитане…
— Не можеш — дръжки! Вземай! Това е заповед!
— Добре, сър, ще ги взема, но вие не трябва да…
— Емил, знаеш ли колко дават за главата ми?
— Знам.
— Доста голяма сумичка.
— Да.
— И тя по право е твоя.
— Не бих могъл да ви издам, сър.
— Въпреки това наградата си е твоя. Даже двойно ти се полага. Ще ти ги изпратя няколко седмици, след като си тръгна.
— Не мога да ги взема, сър.
— Дрън-дрън. Ще ги вземеш.
— Не, сър. Няма.
— Какво искаш да ми кажеш с това „няма“?
— Че просто не мога да взема тия пари.
— И защо? Какво им има?
— Ами нищо… просто не ги ща. Тия, дето ми ги дадохте за храна и за всичко, ще ги взема. Но само толкова и край.
— О… добре, Емил. Както искаш. Не исках да ти се налагам…
— Знам, капитане.
— Да изиграем ли още една? Този път ти отстъпвам офицер и три пешки.
— Много добре, сър.
— Едно време добре си прекарвахме с тебе, а?
— Можете да се обзаложите, капитане. Тримесечна отпуска на Тау Кит. Помните ли Долината на червената река и онова семейство местни форми на живот?