— Ха! Ами Сигнус VII — пурпурният свят с жените дъги?
— Цели три седмици я чистих от себе си тая боя. Отначало си мислех, че пак е някоя болест. Огън и пламък! Как ми се иска пак да летя!
Корго се сепна.
— Хммм… А бе, знаеш ли, Емил… Може и да се уреди.
— За какво говорите?
Корго довърши движението си.
— На борда на „Уолъби“. Той е тук, в Неприсъединените територии, и ме чака. Аз съм капитан, аз съм екипаж — точно сега съм сам-самичък. Е, Мала ми помага, но… Знаеш ли, бих могъл да си взема първи помощник-капитан. Както едно време.
Емил остави коня, който държеше в ръка, обратно на дъската, погледна нагоре, погледна надолу…
— Н-н-не знам какво да кажа, капитане. Не очаквах такова предложение…
— Че защо не? Един свестен човек ще ми влезе в работа. Много екшън — като едно време. Сума ти пари. И никакви грижи. Искаме три месеца отпуска на Тау Кит — пускаме си заповед и готово.
— Н-н-наистина искам пак да летя в Космоса, капитане, страшно го искам. Но… не, не мога…
— Защо не, Емил? Защо не? Ще е същото като преди!
— Не знам как да го кажа, капитане… Но едно време… такова де, като горяхме, горяхме престъпници — пирати, нарушители на Кодекса, нали ме разбирате. А пък сега чувам, че вие горите… ами просто хора. Не нарушители на Кодекса. Ъ-ъ… такова, най-обикновени граждани. Ами… не мога.
Корго не отговори. Емил премести офицера.
— Мразя ги, Емил — обади се той след малко. — Мразя ги до последния дребосък. Знаеш ли какво сториха на Брилд? С дрилените?
— Тъй вярно, сър. Но те не са били граждани, не са били миньори. Не всички са такива. Последните дребосъци не са такива, сър… Просто не мога. Не ми се гневете.
— Не се гневя, Емил.
— Така де, сър… има и такива, дето нямам нищо против да ги изгоря, без да ме интересува никакъв Кодекс. Обаче не по тоя начин, сър. И само да ми падне, бих ги изгорил без пари!
— Хм!
Корго премести единия си офицер.
— И затова не щеш парите ми?
— Не, сър. Не е заради това. Е, може би донякъде… но само донякъде. Просто не мога да взема пари, задето съм помогнал на някого, когото… съм уважавал и съм му се възхищавал.
— Говориш в минало време.
— Тъй вярно, сър. Аз пак си мисля, че онова, дето ви се е случило, е било много гадно, и онова, дето са го направили с дрилените, също е било много гадно; не е бивало така и… много е ужасно… но не можете да мразите всекиго затова, капитане, защото… онези, дето са го направили, не са всички.
— Те го подкрепиха, Емил — а то си е същото. Само затова пак ги мразя. Пък и хората си приличат. Всичките са еднакви. Сега горя наред, защото всъщност няма значение кого горя. Вината е разпределена по равно. Човечеството е виновно — цялото.
— Не, сър, ще ме прощавате, сър, ама в една толкова грамадна система като Интерстел не може всеки да знае какви ги е намислил другият. Има хора, които са на вашето мнение, има и такива, дето хич не им пука, а има и трети, дето просто не знаят какво става, но ако знаеха, щяха да направят нещо и то бързо-бързо.
— Ти си на ход, Емил.
— Тъй вярно, сър.
— Знаеш ли, щеше ми се да те бяха повишили, Емил. Имаше възможност. От тебе щеше да излезе добър офицер.
— Не, сър, нямаше да излезе. Много съм мекушав. Щяха да ми се качат на главата.
— Жалко. Но винаги става така. Нали ме разбираш? Добрите са твърде слаби и мекушави. Защо така?
— Де да знам, сър. След няколко хода:
— Знаеш ли, ако можех да се откажа — така де, от горенето — и да се захвана с най-обикновена прилична контрабанда с „Уолъби“, щеше да бъде хубаво. На мен щеше да ми дойде добре. И то точно сега. Уморен съм. Толкова съм уморен, дявол да го вземе, че ми се иска да заспя и да спя… о, ами четири — пет — шест години. Да речем, спра с горенето и просто започна да превозвам насам-натам това-онова — тогава би ли постъпил при мен?
— Трябва да си помисля, капитане.
— Ами помисли си тогава. Моля те. Хубаво ще е да си с мен.
— Тъй вярно, сър. Вие сте на ход, сър.
Нямаше как да го познаят по делата му, защото той наистина спря да се занимава с горене; нямаше как и някой да го открие, защото в дневниците на ИЦР беше записано, че е мъртъв. Но всичко стана заради изобилното количество ксмили и добрата воля на преследвачите.
В навечерието на раздялата след въодушевлението ги налегна носталгия.
Бенедик никога досега не бе имал приятели, не го забравяйте. А сега имаше цели трима, пък се налагаше да ги остави.
Риса бе погълнал сума ти хубаво ядене и пиене — и то в добрата компания на прости, осакатени хора, чиито неврози не бяха така завързани като на нормалните; това страшно му харесваше.