При Сандор сферата от човешки взаимоотношения се бе разширила приблизително с една трета и постепенно той бе започнал да се смята поне за почетен член на огромния поток, известен му преди единствено като човечество — или Другите.
Така че както се хранеха, пиеха и си приказваха в библиотеката, се върнаха към преследването. Най-добрият тигър е мъртвият тигър.
Разбира се, не мина много време и Бенедик взе в ръце сърцето. Държеше го така, както ценител държи произведение на изкуството — нежно, с някаква смес от страхопочитание и обич.
И както си седяха там, в стомаха на дундестия паранормален пропълзя някакво странно чувство и започна да се надига бавно като газ. Очите му пламнаха.
— П-п-получавам сигнал — изтърси той.
— Няма начин! — обади се Риса.
— Така е — потвърди Сандор.
— Ама наистина!
— Много ясно — каза Риса. — Той се намира на Дистен, петата планета от Системата на Блейк, в туземна колиба край Ландеар…
— Не — прекъсна го Сандор. — В Света на Филип, в Дел-на-морето.
Разсмяха се: смехът на Риса — дълбоко ръмжене, а на Сандор — задъхан кикот.
— Не — обади се Бенедик. — На път е. На борда на „Уолъби“. Току-що се е включил във фаза и съзнанието му все още е, общо взето, будно. Вози товар кехлибар към системата на Тау Кит, към петата планета — Толмен. После има намерение да си почине в Долината на червената река на третата планета — Кардиф. Освен дриленката и кучето този път с него има и още един човек. Не мога да разчета нищо за него, освен че е пенсиониран гвардеец.
— О, свещена светлина на Великия и славен пламък!
— Да, кораба му така и не го намериха…
— И трупа му — също. А може би бъркаш, Бенедик? Може ли сигналите да са от някой друг, от нещо…?
— Не може.
— Сега какво ще правим, Рис? — възкликна Сандор.
— Един неетичен човек би бил склонен да остави нещата така. Случаят е приключен. Платиха ни и ни освободиха.
— Така си е.
— Но само си помислете — когато удари пак…
— … ще е заради нас. Провалът ще си е наш…
— Да.
— … и мнозина ще умрат…
— … а много машини ще бъдат унищожени, много застрахователни асоциации — измамени…
— Да.
— … заради нас.
— Да.
— Така че трябва да докладваме — предложи Риса.
— Да.
— Лош късмет извадихме…
— Да.
— Но ще е добре да поработим заедно за последно.
— Да. Ще е добре. Даже много добре.
— Толмен, значи, Тау Кит — и току-що се е включил във фаза? — попита Риса.
— Да.
— Ще се обадя и те ще го причакат там.
— … нали ви казах — разридан се обади паранормалният. — Не беше готов да умре.
Сандор се усмихна и вдигна чаша в ръката си с телесен цвят.
Имаха още работа.
Когато „Уолъби“ стигна до Тау Кит, адът се развихри. Чакаха го три кораба с пълен екипаж — като самия „Уолъби“.
За три дена ИЦР беше завардило цялата система. Нямаше как да сбъркат абаносовата гъба, щом се появи на екрана. Никаква идентификация не им трябваше.
Първия път лъчите търсачи обаче го пропуснаха и новият първи помощник на „Уолъби“ гръмна едновременно с всички оръдия на борда във всички посоки веднага щом алармата зави. Това беше една от малките промени на Корго в командването на стрелбата, наложена от мащаба на операциите му: никакви обезопасителни вериги. Ако беше нужно, корабът се превръщаше в кораб самоубиец: вълк единак, на който изобщо не му трябва глутница. Едно копче и толкова: докоснеш ли го, „Уолъби“ се превръщаше в бодливо свинче, набучено с лазери, които промушваха всичко във всички посоки.
Корго се подготви отново да превключи на фаза, но затова му трябваха четирийсет и три секунди.
През това време един оцелял гвардейски кораб го удари два пъти.
И изчезна.
Времето и късметът, които управляват всичко на света и от време на време обичат да минават за съдба, сграбчиха „Уолъби“, кученцето, дриленката, първия помощник-капитан Емил и човека без сърце.
Когато превключи на фаза плюс, Корго не беше определил курс. Нямаше време.
Двата изстрела на гвардейския кораб промениха радикално курса на „Уолъби“ и изгориха двайсет и три бързофазови проектора.
„Уолъби“ скочи на сляпо и със счупен крак.
Ударът на континуума разтресе екипажа. Корпусът се зае да оправя драскотините по кожата си.
Така продължи трийсет и девет часа и двайсет и три минути — редуваха упоението с бдение и се изреждаха да дежурят, за да разберат дали на контролното табло ще светне предупредителна лампичка. Обаче „Уолъби“ издържа.
Никой не знаеше къде са попаднали, а най-малкото един ридаещ паранормален, който — въпреки натиска на континуума и на махмурлука — бе проследил и битката, и всяка вахта на Корго.