Но изведнъж Бенедик разпозна страх.
— Готви се да се изключи от фаза. Ще трябва да го пусна.
— Защо? — учуди се Риса.
— Знаеш ли къде е?
— Не. Много ясно, че не знам!
— Е, ами и той не знае. А ако при тази скорост вземе, че цъфне насред някое слънце или атмосфера?
— И какво? Ще умре.
— Е, точно, де! Натискът на континуума, едно на ръка, си е нещо много гадно. Досега не сме попадали в ума на умиращ човек — мисля, че не бих могъл да го понеса. Съжалявам. Просто не мога. Ако ми се случи, сигурно ще умра и аз. Толкова съм уморен… По-късно ще го проверя.
При тези думи рухна на земята и беше дотук.
И така, сърцето на Корго се върна в буркана, а бурканът се върна в долното дясно чекмедже на бюрото на Сандор и никой не чу какво отговори Корго на първия си помощник, след като се изключиха от фаза.
— Къде сме?
— Компютърът казва, че сме близо до една пингпонка на име Домбек — планета, незабележителна с нищо. Ще трябва да кацнем там да се потегнем малко — някъде извън отъпканите пътища. Трябват ни проектори.
Приземиха „Уолъби“ и се захванаха да кърпят черупката му, докато ловците спяха на някакви си осемстотин седемдесет и два километра от тях.
Точно когато подпъхнаха завивките на Сандор, те лъскаха кухината на проекторите.
Когато Риса омете половин калъп шунка, три бисквити, две ябълки и една круша и изпи литър от най-доброто мозелско вино на Домбек, те тъкмо бяха закърпили обшивката на три места.
Когато Бенедик се усмихна — сънуваше Лошата умница Барби, Най-разтропаната на света на младини, — те тъкмо свързаха скъсените електрически вериги.
А Корго се качи на светлинната лодка и потегли към града, който се намираше на петстотин километра оттам, точно когато бледото слънце на Домбек започна да изгрява.
— Той е тук! — Бенедик се втурна с боен вик в стаята на Риса и притича до леглото му. — Той е…
И изгуби съзнание, защото не можеш току-така да му скочиш на Риса, докато спи.
След пет минути се свести на леглото, заобиколен от цялото домочадие. На челото му имаше хладна кърпа, а вратът му като че ли беше счупен.
— Братко мой — обади се Риса, — никога не трябва да приближаваш спящ човек по такъв начин.
— А-а-ама той е тук! — запелтечи Бенедик. — Тук, на Домбек! Дори и Сандор не ми трябва, за да ви го кажа!
— Сигурен ли си, че не си се наквасил твърде много?
— Не, тук е, казвам ви! — той махна кърпата и се надигна рязко. — Онзи малкия град, Хладенручей… — посочи през стената. — Аз бях там само преди седмица! Познавам го!
— Сънувал си нещо…
— Я си ливни една студена вода на Пламъка! Не съм! Държах му сърцето с ей тези ръце тук и го видях!
Ругатнята накара Риса да се намръщи, но той се замисли над подобна възможност.
— Хайде тогава да вървим обратно в библиотеката да видим сега какво ще разчетеш.
— На бас, че ще го разчета!
Точно в този миг Корго си пиеше кафето и чакаше града да се събуди. И обмисляше оставката на първия си помощник-капитан.
— Никога не съм искал да горя никого, капитане. Най-малкото пък гвардията. Съжалявам, но това е положението. Стига ми толкова. Оставете ме тука и ми позволете да си замина за Света на Филип — друго не желая. Знам, че не искахте да става така, но ако продължа да летя с вас, един ден може пак да се случи. И най-вероятно ще се случи. По някакъв начин са ви хванали цаката, а аз никога вече не бих могъл да сторя подобно нещо. Ще ви помогна да поправите „Уолъби“, обаче после се махам. Съжалявам.
Корго въздъхна и пак си поръча кафе. Погледна към стенния часовник. Скоро-скоро…
— Същият часовник, същата стена, същият прозорец! Точно в това кафене обядвах миналата седмица в Хладенручей! — примигна с навлажнени очи Бенедик.
— Не смяташ ли, че целият онзи натиск на континуума… — подметна Риса.
— Знам ли — обади се и Сандор.
— Как да проверим?
— Звъннете в това кафене, огън да го гори дано, и помолете да ви опишат единствения си клиент! — настоя Бенедик.
— Много добра идея! — кимна Риса.
И се приближи до телефона на бюрото на Сандор. Окончателното решение на Риса беше внезапно като всичко във връзка с този случай:
— Братко Сандор, флаерът ти… Би ли ми го заел?
— Ами да, разбира се. Иска ли питане…
— Веднага ще се обадя в тукашното бюро на ИЦР и ще поискам лазерно оръдие. Заповядано им е да ни сътрудничат, без да задават въпроси, и тази заповед още е валидна. Правата ми на екзекутор никога не са били отменяни. Излиза, че ако някога искаме да приключим с тази задача, ще трябва да се справим сами. Монтирането на оръдието върху флаера няма да отнеме много време. Бенедик, недей да губиш връзката нито за секунда. Сега той трябва да купува части, да се върне и да ги инсталира. Ти само го дръж под око и ми казвай къде е и какво прави.