— Готово.
— Сигурен ли си, че точно това е правилният начин? — попита Сандор.
— Повече от сигурен…
Когато доставиха оръдието, Корго купуваше нужните му неща. Докато го инсталираха, той ги натовари на леката лодка и потегли. Докато пробваха оръдието, като използваха за мишена един пън, който леля Фей отдавна искаше да разкара, той се издигна във въздуха и се насочи към пустинята.
Докато прекосяваше пустинята, Бенедик наблюдаваше през очите му нижещите се дюни, остри шубраци и стрелкащите се насам-натам зайкофери.
Освен това следеше и контролното табло.
Когато Риса потегли, Мала се разхождаше с Дилк около „Уолъби“ и се чудеше дали наистина са приключили с убийствата. Не беше сигурна дали Корго й харесваше също толкова, колкото старият отмъстител. Чудеше се дали тази промяна е трайна. Надяваше се да не е така…
Риса поддържаше радиовръзка с Бенедик.
Сандор пиеше ксмили и се усмихваше.
След известно време Корго се приземи.
Риса летеше над пясъците от противоположната посока.
Започнаха да разтоварват лодката.
Риса ускори.
— Вече съм близо. На пет минути път — предаде той по радиото.
— Значи да се изключвам? — попита Бенедик.
— Още не — дойде отговорът.
— Извинявай, ама нали помниш какво ти казах. Няма да присъствам на смъртта му.
— Добре, оттук го поемам аз — съгласи се Риса.
И ето как, когато той най-после стигна до набелязаната цел, видя край „Уолъби“ мъж, куче и едно грозно разумно четирикрако.
Първият му изстрел порази кораба. Мъжът се строполи.
Четириногото побягна и той го изгори. Кучето се стрелна през люка в кораба. Риса сниши флаера за нов удар.
От другата страна на кораба, над която работеше, изтича друг мъж.
Той вдигна ръка и блесна светлина.
Смъртоносният пръстен на Корго бе изстрелял единствения си лазерен заряд.
Лъчът прекоси разстоянието помежду им, проникна през обшивката на флаера, прониза лявата ръка на Риса над лакътя и проби покрива.
Риса изкрещя и заблъска по копчетата, а Корго се хвърли в „Уолъби“.
Риса пак натисна спусъка — и отново, и отново, и отново; кръжеше над „Уолъби“, докато корабът се превърна в тлееща развалина сред море от разтопен пясък.
Той продължаваше да сипе огън над развалината. Най-после се свърза с Бенедик Бенедикт и му зададе един-единствен въпрос.
— Нищо — дойде отговорът.
После Риса обърна флаера и пое обратно. Превключи на автопилот и отвори пакета за първа помощ.
— … и тогава той се втурна да задейства оръдията на „Уолъби“, обаче аз ударих пръв — разказваше Риса.
— Не — възрази Бенедик.
— Какво значи твойто „не“? Че нали аз бях там?
— И аз. Трябваше да усетя какво му е.
— И?
— Той влезе заради кученцето, Дилк. Прегърна го и каза: „Съжалявам.“
— Както и да е. Сега е мъртъв, а мисията ни е приключена. Край — обади се Сандор.
— Да.
— Да.
— Тогава да пием за добре свършената работа, преди да се разделим завинаги.
— Да.
— Да.
Така и направиха.
Макар от „Уолъби“ и от капитана му да не бе останало много, ИЦР със сигурност идентифицира изкуственото сърце, което, когато го намериха, все още биеше на пресекулки сред горящите отломки.
Корго беше мъртъв и това беше краят.
Той трябваше да знае с кого си има работа и да се обърне към съответните власти. Как да победиш човек, който може да проникне с шперц в ума ти, човек, затрил четирийсет и осем души и седемнайсет зловредни форми на живот, и човек, който познава и най-забутаната уличка в Галактиката?
Не му трябваше да се захваща със Сандор Сандор, Бенедик Бенедикт и с Линкс Риса. Трябваше, трябваше да се сети.
Защото истинските им имена, разбира се, са Тисифона, Алекто и Мегера. Фуриите. Изникнали от Хаоса, те носят отмъщение; носят неприятности и беди за онези, които излизат извън закона и напускат правия път, които се борят със светлината и насилват живота, които си присвояват силата на Пламъка и я размахват като жезъл светкавица в двете си твърде смъртни ръце.