Бенедик Бенедикт беше роден и израснал във водния свят на Кджум и това му даваше непогрешимата власт да превръща в свой враг всеки, с когото се запознае.
Причината за това е, че докато най-висше удоволствие за някои е писането, други се отдават на лакомия, трети са лениви или пък най-голямото им удоволствие е развратът или това да правят „бррр“, най-върховна радост за Бенедикт беше клюката. Той имаше голяма, ама много голяма уста.
Клюката му беше и мръвката, и виното, и сексът, и религията. Да си стиснеш с него ръката беше груба грешка — често с катастрофални последствия. Защото докато ти стискаше ръката, мачкаше я и се хилеше, изведнъж очите му се овлажняваха и по тлъстите му бузи започваха да се стичат сълзи.
В такива случаи той далеч не беше тъжен. Къде ти! Това беше соматична конверсия на паранормалната му реакция. Той виждаше миналото ти.
На това отгоре и подбираше: виждаше само онова, което му трябва. А на него му трябваха скандали, омраза и, което често е още по-лошо, любов; търсеше нарушения на закона и смут, спомени за неудобство, болка, немощ, слабост. Виждаше всичко онова, което човек иска да забрави, и после приказваше за него.
Ако извадиш късмет, нямаше да ти приказва за теб самия. Ако случайно познаваш някого, с когото той също се е запознал по въпросния начин, и ако това излезе наяве, започваше да ти приказва за въпросната личност. Щеше да започне да ти приказва за този мъж или за тази жена, защото ценеше подобна форма на обществена реакция повече и от собствения ти гняв към себе си. И очите му, гласът му, хватката му щяха да те държат като хватката на Стария моряк в нещо като полусън; и щеше да го изслушаш докрай и под външното състояние на парализа да се окажеш в шок.
А после той щеше да раздува на другите за тебе.
Такъв си беше Бенедик Бенедикт. Той най-вероятно не подозираше колко много го мразят, защото тази реакция идваше чак по-късно — след като кажеше „приятен ден“ и си тръгнеше; а трябваше да минат и още няколко часа. Слушателите му оставаха с чувството, че току-що са били изнасилени, а после страхът, срамът и отвращението ги принуждаваха да потиснат спомена и да се мъчат да го забравят. Или пък си го мразеха тайничко, защото Бенедикт беше опасен. С което искам да кажа, че имаше влиятелни приятели.
Той беше обществено животно — това и само това; обичаше вниманието; искаше да му се възхищават; копнееше за публика.
Пък и винаги все някъде си я намираше. Знаеше толкова много тайни, че в замяна на това да ги сподели, го толерираха на много важни места. Беше и богат и с всеки миг ставаше все по-богат.
Времето си вървеше; ставаше му все по-трудно и по-трудно да се запознава с нови хора. Репутацията му се движеше в геометрична прогресия спрямо приказките му и дори склонните да го изслушват предпочитаха да сядат чак в отсрещния ъгъл, да погълнат достатъчно алкохол, за да си загубят отчасти спомените и да се настанят по-близичко до някоя врата.
Причината за изключителното му богатство беше, че притежаваше силата да вдъхва живот и на предметите. На водния свят Кджум рядко се срещат минерали. И ако някой му донесеше някакъв образец, Бенедикт го вземаше в шепи, сълзите му рукваха и той казваше къде да копаят, за да се натъкнат на основната жила.
По една-единствена рибка, хваната сред безбрежната водна шир на Кджум, можеше да начертае курса на цяла рибешка прогимназия.
С ридаене можеше да докосне туземско колие от рад-перли и да посочи къде се намира туземното находище на рад-перли.
Местните застрахователни асоциации и кредитни компании си водеха досиета Бенедикт — химикалката, с която човек е подписал договора си, угасналият му фас, пластекс-кърпичката, с която си е попил потта от челото, предмети, оставени на съхранение, остатъци от биопсия или кръвна проба, — така че Бенедик да може да използва силата си срещу онези, които бягаха по фланга и се измъкваха или пък престъпваха правилата.
Не че той се опиваше от своята власт. Просто й се радваше. Защото беше един от деветнайсетте паранормални в сто четирийсет и деветте обитаеми свята на Галактиката и си го знаеше.
Освен това от време на време помагаше и на гражданските власти, ако решеше, че каузата им е справедлива. Ако не я сметнеше за такава, внезапно губеше силата си, докато нуждата от нея не изчезнеше. Това обаче не се случваше кой знае колко често, защото Бенедик Бенедикт беше хуманитарий, при това добре платен — беше тестуван в лаборатория и имаше тапия от клиника. Можеше да психометризира. Можеше да вниква в мисловни модели, възникващи извън собствения му череп…