Линкс Риса изглеждаше като плажна топка с брада — тлъст патриарх с превръзка на окото, човек, който обича доброто хапване и пийване, простите дрехи и компанията на прости хора; човек, който често се смее с тих и мелодичен глас.
На младини беше успял да оформи най-впечатляващия списък на заловени глави сред агентите, наемани някога от Интерстеларното централно разузнаване. По време на петдесетгодишния си стаж като действащ агент Риса бе изпратил четирийсет и осем души и седемнайсет зловредни форми на живот на онзи свят. Беше един от тримата в Галактиката, отслужили половин век в ИЦР. С правителствената си пенсия си живееше добре — въпреки трите съпруги и ордата внуци; от време на време си спомняха за него и го викаха за консултант. Освен това поработваше допълнително и като мисионер на хонорар. Той вярваше, че всичко живо е едно цяло, че всички хора са братя и по-скоро любовта, а не смъртта или страхът трябва да управляват хорските работи. Дори и когато беше убивал, го беше правил с любов, често отбелязваше той на Сесиите по покой, с уважение и почит към човека, набелязан да умре, и към неговия дух.
Ще ви разкажа за това, как той отново бе призован да се върне от Осанна, Света на Великия и славен пламък на Божествения живот, и да се присъедини към Сандор Сандор и Бенедик Бенедикт, за да открият и заловят Виктор Корго, човека без сърце.
Виктор Корго беше капитан на „Уолъби“. Виктор Корго беше главен астрогатор, първи помощник-капитан и главен инженер на „Уолъби“. Виктор Корго беше „Уолъби“.
Навремето „Уолъби“ беше горд стражеви кораб, абаносова отровна гъба, набучена със своите наподобяващи скъпоценни камъни брадавици на бързофазовите проектори. Навремето „Уолъби“ обикаляше гордо из граничните светове на Интерстел и налагаше уникалната справедливост на Универсалния галактически кодекс там, където нямаше друг закон. Беше време, когато гордият „Уолъби“ под командването на гвардейския капитан Виктор Корго скиташе из дълбокия Космос и се бе превърнал в легенда под легендарни небеса.
Ужас за разбойниците и грозните извънземни, страх за нарушителите на Кодекса и таралеж в гащите на лошите навсякъде и навред, Корго и блещукащата му гъбичка (която можеше да изгори цял континент под морското равнище за един-единствен ден) бяха гордостта на гвардията, най-добрите сред най-добрите и каймакът на каймака.
Ала за зла беда Корго се продаде.
Стана подлога…
… предател…
… скапал се герой…
След четирийсет и пет години в гвардията и само около пет години преди да излезе в пенсия, той изгуби целия си екипаж в резултат на много лошо избрания момент за нападение срещу една пиратска крепост на планетата Килш, която можеше ида стане сто и петдесетият обитаем свят в Интерстел.
Полужив, той бе прекосил с пълзене половината от снежните поля на Брилд на главния континент на Килш. В един случаен миг, когато вече дочуваше характерния шум на приближаващата се смърт, се оказа избутан встрани от нейния маршрут, така да се каже, от дрилените, номадско племе на грозни разумни четириноги, които го замъкнаха в своя бивак, излекуваха раните му, нахраниха го и го сгряха. По-късно с помощта на дрилените той измъкна „Уолъби“ и всичките му оръжия и амуниции от бърлогата му на трийсет метра под леда, до която си бе прогорил пътя на идване.
И тъй като нямаше екипаж, се зае да обучава дрилените.
И заедно с дрилените и „Уолъби“ нападна пиратите.
Победи.
Обаче не спря дотам.
Не.
Когато разбра, че според Универсалния кодекс дрилените трябва да бъдат изтребени, той предаде собствения си род. Дрилените бяха отказали да ги преместят в някакъв си далечен свят резерват. Бяха предпочели да продължат да обитават бъдещия сто и петдесети обитаем свят в Галактиката (което ще рече, в Интерстел).
Ето защо бе издадена заповедта за унищожение.
Капитан Корго протестира и бе обявен извън закона.
Капитан Корго отправи заплахи и на свой ред беше заплашен.
Капитан Корго се би, биха го, умря, възкресиха го, успя да се измъкне от ареста и стана разбойник.
Взе със себе си и „Уолъби“. В дните на стара слава наричаха кораба „Щастливият Уолъби“. Сега беше само „Уолъби“.
Щом попадна в обсега на лъчите търсачи, а вибрациите проникнаха през ебонитовата му черупка и започнаха да разкъсват плътта му, Корго повика при себе си своите шестима дрилени, погали по козината своята любимка Мала, отвори уста да каже нещо и точно когато думите и сълзите започнаха да се изливат, умря.
— Съжалявам… — бе успял да каже само това…