Бенедик се разтрепери. Избърса очи с опакото на ръцете си.
— Боли ме главата…
— Удари едно — предложи му Риса.
Бенедик го изгълта на един дъх. Второто започна да го отпива на малки глътки.
— Къде бях?
Риса вдигна рамене.
— „Уолъби“ препускаше нанякъде в бърза фаза, а Корго беше във фазов сън. Бързата фаза е много неприятно изживяване, когато си в пълно съзнание. Усещането ти за разстояние и времетраене се изкривява. Сварил си го в лош момент — упоен и под натиска на континуума. Може би утре ще е по-добре…
— Надявам се.
— Да, утре — обади се Сандор.
— Утре… да.
— Имаше и още нещо — додаде Бенедик. — Нещо вътре в ума му… Там, където преди нямаше слънце, сега имаше слънце.
— Пожарче? — обади се Риса.
— Да.
— Спомен? — предположи Сандор.
— Не. Тепърва възнамеряваше да го направи.
Риса се изправи.
— Ще фазирам ИЦР и ще ги посъветвам да проверят кои светове са били разкопавани напоследък. Имаш ли някаква представа след колко време…?
— Не, това не го знам.
— Как изглеждаше глобусът? С какви континентални конфигурации? — попита Сандор.
— С никакви. Мисълта не беше толкова конкретна. Съзнанието му се рееше и беше изпълнено предимно с омраза.
— На мен за днес ми стига. Ще опитаме пак…
— Утре. И аз се уморих.
— Тогава вървете да си легнете. Починете си.
— Да, това го мога…
— Лека нощ, господин Бенедикт.
— Лека нощ…
— Спете в сърцето на Великия пламък.
— Надявам се да не е точно там…
Мала изхленчи и се размърда до своя Корго — сънуваше лош сън: те пак се намираха сред огромната снежна равнина на Брилд и тя се опитваше да му помогне да ходи, да върви напред. Но той постоянно падаше и всеки път лежеше все по-дълго, и се надигаше все по-трудно, и тръгваше напред все по-бавно — всеки път. Опита се да напали огън, но снежните дяволи връхлитаха и се вихреха като ледени висулки, падащи от седемте луни, а танцуващите зелени пламъчета загиваха още с раждането си в шепите му.
Най-накрая ги видя на върха на ледената планина.
Трима…
Бяха облечени от главата до петите в пламъци; горящите им глави се въртяха ли, въртяха встрани; после единият се наведе, подуши земята, изправи се и посочи към тях. Те се втурнаха надолу по хълма, следвани от виещи се пламъци — прогаряха пътека, прескачаха преспи и ледени грамади, протегнали ръце напред.
Онези се приближаваха мълчаливо и спираха, за да подуши единият земята, въздуха…
Чуваше вече дишането им, усещаше лъхащата от тях жега…
Само след секунда вече щяха да са тук…
Мала изхленчи и се притисна по-близо до своя Корго.
Бенедик се опитва три дена, стиснал сърцето на Корго като кристална топка — обливаше го със сълзи, мачкаше го толкова силно, че то аха-аха отново да забие. После главата го болеше часове наред — всеки път, след като се сблъскаше с натиска на континуума. След контакта дълго-дълго ронеше едри сълзи — много странно. Преди винаги бе успявал да избегне непосредствената болка; да запомня чуждите болки — там му беше силата, а беше и съвсем различно.
Всеки път, щом докоснеше Корго и тунелът в небето всмучеше мисълта му, го болеше. А през тези три дена докосна Корго единайсет пъти и тогава силата му се изчерпа. Наистина.
Неподвижен като буца черен метал в корпуса на „Уолъби“, той се взираше в деветстотин и петдесетте километра пламтяща жарава, нагрята до температурата, при която се калява стоманата; и се чувстваше като парче метал — там, на наковалнята, — което чака чукът отново да се стовари върху му както винаги, да го удря пак и пак и чрез ударите да му придаде нова твърдост; все повече, с всеки нов удар да смачква онова в него, което е слабо, което познава съжалението, угризенията и вината — пак и пак, и пак, и пак, — и да остави само онази корава-корава омраза — като железен ботуш, — която беше жива в сърцето на буцата, в самия него, и изискваше постоянни удари и жар. Запотен и усмихнат Корго снимаше.
Когато един от деветнайсетте известни паранормални в сто четирийсет и деветте обитаеми свята на Галактиката изведнъж си изгуби силата — при това в решителен момент, — става като в старите приказки: един ден незнайна болест поразява принцесата и баща й, царят, свиква всички свои мъдреци и събира най-добрите лекари в царството.
Големият шеф на ИЦР (един вид rex ex machina1) постъпи по подобен начин — привика мъдреци и съветници от всевъзможни мисломати и серзиви за поправка на мислите из цялата Галактика, включително и самия Интерстеларен университет на Земята. Но уви! Макар и на всички диагнозата да беше ясна, никой нямаше подръка предложение, което всички засегнати страни да са склонни незабавно да приемат.
1
„Цар от машина“ (букв. от лат.); по аналогия на