— Машина ли? — прекъсна го Риса.
— Каква машина? — попита Сандор.
— Проектор. На стената — картини… Свят — голям, изпълва цялата рамка… по света — огнени петна, горе, близо до върха. На три места…
— Бхейв VII! — възкликна Риса. — Преди шест дни!
— Десният бряг е ей такъв… А пък левият — ей такъв…
Бенедик описа с показалеца на дясната си ръка линиите във въздуха.
— Бхейв VII — потвърди Сандор.
— Щастлив и едновременно нещастен — трудно ми е да разделя двете неща. Има обаче и вина, но заедно с нея — и радост. Отмъщение… Омраза към хората, към човешките същества… Сега нагласяме проектора, спираме кадъра на внезапно припламване… Ярко! Колко хубаво! Ох, че хубаво! Ще ги научи! Ще ги научи как са заграбва чуждото… Как се избива цяла раса!… Генераторът бръмчи. От време оно е и мирише лошо… Кучето лежи на крака ни. Кракът ни е изтръпнал, но не ни се ще да безпокоим кучето, защото то е най-любимото нещо на Мала — единствената й играчка, другарче, жива кукла, четирикрака… Тя го чеше зад ухото с предния си крайник, а пък то я обича… Светлина се процежда надолу към тях. Виждат се ясно. Бризът е топъл, много топъл и затова сме без риза. Вятърът люлее проснатото пране… Няма нито силово поле, нито стъкла на прозореца… Около проектора бръмчат насекоми — над „горещия свят“ се мяркат силуети на птеродактили…
— Що за насекоми? — попита Риса.
— Можеш ли да надникнеш през прозореца? — попита и Сандор.
— … отвън има дървета… Ниски са — виждам само очертанията — и като приклекнали. Не е ясно откъде започват стволовете… Листакът е твърде буен, твърде гъст. Отвън е много тъмно. Далеч нататък мъничка луна… На един хълм — нещо такова… — ръцете му описаха ряпа, набучена на обелиск, — … не съм сигурен колко е далече, колко е голямо, какъв му е цветът и от какво е направено…
— Има ли го в ума на Корго името на това място? — попита Риса.
— Де да можех да го докосна с ръце, щях да го узная, щях всичко да узная. Но по този начин само получавам впечатления… повърхностни мисли. Сега той не мисли за това, къде се намира… Кучето се обръща по гръб и слиза от крака ни — най-после! Тя се чеше по корема, миличката ми черничка… То рита със задния си крак, сякаш има бълхи… размахва опашка. Кучето се казва Дилк. Тя го кръсти така, тя го обича… Прилича на нейните хора. Тях ги убиха. Мразя хората… човеците. Тя е хората. По-добра е от… Не убива онова, което диша, заради своя егоистична цел, заради Интерстел. По-добри са от хората — моите кончета, приятелите ми, подобри… Едно насекомо каца на носа на Дилк. Тя го пропъжда. С тяло на членчета, два чифта крила, дълго около пет милиметра, отпред — розова топка като патладжан; и бръмчи насекомото — нали ме попита…
— Колко са входовете? — попита Риса.
— Два. По една врата от двете страни на колибата.
— Прозорците?
— Два. На срещуположните стени — където няма врати. През дългия прозорец не мога да видя нищо — от онази страна е твърде тъмно.
— Нещо друго?
— На стената — меч — дълга дръжка, много дълга, за да се държи с две ръце — може би дори по-дълга… три ръце? Четири?… Но острията са къси, две са — дръжката е по средата — и всяко острие е право, двуостро, колкото ръката до лакътя… До него маска от… цветя? Много е тъмно, за да се види. Острията блестят; маската е матова. Но прилича на цвете. Много малки цветченца… Маската има четири страни и формата на хвърчило — с широкия край надолу. Чертите не различавам. Но стърчи доста навън от стената. Мала е неспокойна… Сигурно снимките не й харесват — или може би не ги вижда и й е скучно. Очите й са различни. Сега тя гуши муцунка в рамото ни. Наливаме й питие в купичката. И ние си наливаме. Тя не пие. Гледаме я втренчено. Тя навежда глава и пие. Под сандалите ни — пръстен под, здраво отъпкан. Много малки бели… камъчета?… в него — като прах. Масата е от дърво, естествена… Генераторът кашля. Картината избледнява, после се връща. Търкаме си брадичката. Трябва да се избръснем… По дяволите! Няма да се явяваме на преглед, я! Пий — раз, два — няма го! Хайде още едно!
Сандор бе включил визьора си на запис и ту го превърташе, ту спираше; ту превърташе, ту спираше; ту превърташе, ту спираше. Проверяваше световия си хронометър.
— Отвън — попита — Луната накъде се движи: нагоре, надолу или през небето?
— През небето.
— Отдясно наляво или отляво надясно?
— Отдясно наляво. Около четвърт след зенита си е.
— Някакво оцветяване?
— Оранжево с три черни линии. Едната започва около единайсет часа, пресича четвърт от повърхността й, пада право надолу и свършва на седем. Другата започва в два часа и пада към шест. Не се пресичат. Третата е малка буква „с“, обърната с главата надолу, в долния десен ъгъл… Не е голяма — Луната де, — но е много ясна. Облаци няма.