Войникът присви очи и измери Фиделиас с подозрителен поглед.
– Какви си ги намислил, старче?
– Какво да съм намислил? Просто си пазя интереса, господарю, като всеки търговец.
– Сега си в лагера ни. Интересите ти вече не означават нищо, не мислиш ли?
Войникът не вложи никаква емоция в тона си, но ръката му отново беше на дръжката на меча.
Фиделиас се изпъна гордо и гласът му се изпълни с възмущение:
– Не бихте посмели.
Войникът се усмихна и в усмивката му имаше решителност и непоколебимост.
Фиделиас облиза нервно устни. После стрелна с поглед Амара. Стори ѝ се, че забеляза нещо в погледа му, предупреждение може би, но той просто каза:
– Момиче, слизай!
Амара се хвана за кожените ремъци и се спусна от гърба на гарганта. Фиделиас цъкна с език, дръпна един от ремъците и огромното животно с доволно пръхтене се отпусна лениво на тревата, от което земята потрепери под краката им. Наведе гигантската си глава, отскубна стиска трева и задъвка, премрежило поглед.
– Последвай ме – каза войникът. – Ти също, робиньо. Ако някой изостане на повече от три крачки, ще ви убия и двамата. Ясно?
– Ясно – отвърна Фиделиас.
– Ясно – повтори Амара, като внимаваше да не вдига поглед от земята.
Двамата с Фиделиас последваха войника и прекосиха потока през един от бродовете. Водата беше студена и течеше бързо покрай глезените ѝ. Кожата на ръцете и краката ѝ настръхна, тя потрепери, но не изостана от войника и учителя си.
В един момент Фиделиас изостана леко и се изравни с нея.
– Успя ли да преброиш шатрите?
– Почти – кимна отривисто Амара.
– Добре поддържани и в стегнати редици. Това не е просто тълпа от недоволни фермери. Професионална армия.
Амара кимна отново и прошепна:
– Сериозни пари стоят зад това тук. Достатъчно убедително доказателство ли ще е за Първия лорд, за да повдигне въпроса пред Съвета?
– Обвинение без обвинен? – Фиделиас направи гримаса и поклати глава. – Не мисля. Ще ни трябва доказателство, което уличава конкретен човек. Не е нужно да е желязно, но поне да е достатъчно ясно и надеждно.
– Познат ли ти е придружителят ни?
Фиделиас я стрелна с поглед.
– Защо? Ти познаваш ли го?
– Не съм сигурна – поклати глава Амара. – Но нещо в него ми е познато.
– Наричат го Меча – кимна на свой ред Фиделиас.
Амара усети как очите ѝ се ококорват.
– Алдрик екс Гладиус? Сигурен ли си?
– Виждал съм го навремето, в столицата. Гледах дуела му с Арарис Валериан.
Амара се вгледа във вървящия отпред мъж и като внимаваше да не повишава глас, прошепна:
– Говори се, че е най-умелият майстор на меча в целия свят.
– Да – отвърна Фиделиас. – Такъв е. – После плесна с опакото на ръката Амара по главата и каза, достатъчно силно, за да го чуе Алдрик: – Затваряй си мързеливата уста. Ще ядеш, когато аз реша, нито секунда по-рано. Да не съм чул и дума повече.
Продължиха да вървят мълчешком и влязоха в лагера. Алдрик ги поведе през една от портите и после продължи по централната алея, която разделяше лагера на две. След това зави наляво и тръгна към мястото, където, както можеше да се досети Амара, според стандартната подредба на легионерските лагери в Алера стоеше командирската шатра. И наистина, стигнаха до голяма шатра с двама легионери от двете страни на входа. Нагръдниците им блестяха, бяха въоръжени с копия, а на коланите им висяха мечове. Алдрик кимна на единия и влезе. След малко се показа навън и викна на Фиделиас:
– Ти. Търговецо. Влизай. Командирът иска да говори с теб.
Фиделиас пристъпи напред и Амара понечи да го последва. Алдрик сложи ръка на гърдите на учителя ѝ:
– Само ти. Без робинята.
Фиделиас примигна неразбиращо:
– Нима очаквате просто да я оставя навън сама, добри ми господарю? Може да е опасно. – Той хвърли поглед на Амара и тя веднага разбра смисъла му. Предупреждение. – Да оставя хубаво младо момиче насред лагер, пълен с войници?
– Трябваше да помислиш за това, преди да дойдеш насам – каза Алдрик. – Никой няма да я убие. Влизай.
Фиделиас извърна поглед към Амара и прокара език по устните си, после влезе в шатрата. Алдрик изгледа Амара с безизразни, хладни очи и последва Фиделиас. Миг по-късно се появи обратно, влачейки след себе си едно момиче. Тя беше дребничка, измършавяла и дрехите ѝ висяха по нея като дрипите на плашило. Нашийникът около врата ѝ, въпреки че беше стегнат до последната дупка, висеше отпуснато. Кафявата ѝ коса изглеждаше суха и чуплива като слама, полата ѝ беше покрита с прах, но краката ѝ изглеждаха изненадващо чисти. Алдрик я изхвърли безцеремонно навън.