Дишането на Макс стана бавно, грубите му привлекателни черти придобиха замислено изражение.
— Това е било капан — каза той тихо. — Подхвърлили са ни тези воини като стръв.
— Може би е капан — каза Тави и кимна. — Но Насаг не планира операции само с една цел, ако успее да постигне няколко. Мисля, че е и нещо друго.
— Какво? — попита Макс.
— Съобщение — Тави се надигна и кимна към лежащия разузнавач. — Да вървим. По-добре да се махаме, преди неговите приятели да забележат отсъствието му и да започнат да го търсят.
Тави се наведе и преобърна на една страна припадналия човек.
— Какво правиш?
— Уверявам се, че няма да се задуши в собствената си кръв — каза Тави. — Да вървим.
Те се отправиха пълзешком към мястото, където бяха оставили конете, скрити в гъстите вечнозелени растения.
— Тави? — попита Макс.
— Да?
— Наистина ли заради това не заповяда атака? Наистина ли смяташ, че това е капан?
Тави внимателно погледна приятеля си.
— Мислиш, че изпитвам съчувствие към тях.
— Не — каза Макс. — Проклятие, в това съм абсолютно сигурен, Калдерон. Познавам те. Но ние сме във война. Не съм сигурен дали можеш да си го позволиш. Не съм сигурен, че твоите хора ще ти го позволят.
Тави спря до Актеон, като държеше седлото с едната ръка, а юздите с другата, и се загледа в нищото.
— Струва ми се — каза той тихо, — че имам дълг пред Алера, Макс. Пред всички алеранци.
Пое си дълбоко дъх и се метна на седлото. А после каза с много спокоен и далечен глас:
— И да. Точно затова не ги убих всичките.
Миг по-късно Макс скочи на коня, настигна Тави и двамата продължиха заедно към мястото на сбора.
— Това ми е достатъчно.
Той погледна назад към хребета и сподавено се изсмя.
— Какво? — попита Тави.
— Твоят сингулар те следва като сянка в продължение на две години. И в първия ден, в който не е тук, ти излизаш на полето и едва не те удушават до смърт. Ще е бесен. Както и Кайтай.
Тави дрезгаво се засмя, което предизвика болка в гърлото му.
— Не се тревожи, Макс. Ще се оправя с това.
Усмивката на Макс избледня.
— Сенатор Арнос се надяваше да постави голямо ново перо в своята шапка за това събрание с Първия лорд. Той и Военният комитет няма да са доволни, че остави канимските воини да си тръгнат.
Тави почувства как очите му се присвиват, а усмивката му се превръща в озъбване.
— Не се тревожи, Макс — каза той. — Ще се оправя и с това.
Глава 2
— Първо копие! — прогърмя гласът на легионера.
Валиар Маркус беше прекарал в легионите повече години, отколкото болшинството доброволци в Първи алерански бяха живели. Въпреки че стоеше трета стража и беше спал по-малко от час, краката му се спуснаха от леглото и стъпиха на евтиния килим, който беше сложил на пода на малката си, но самостоятелна палатка. Вече беше навлякъл туниката и ботушите си, когато легионерът приближи до палатката му.
— Центурион — дишайки тежко, каза Вилиус, млад легионер от Трета центурия на кохортата. — Получихме съобщение за движение на изток. Голяма армия.
— Кървави врани — изруга Маркус. — Колоната с подкрепленията — той се опита да обобщи, но замъгленият му от съня мозък отказваше да помогне. С ръмжене тръсна глава, принуждавайки я да започне да работи. — Капитанът е на път с кавалерията, рицарите и Бойните врани. Той ще се опита да задържи канимите, докато колоната не се озове зад градските стени.
Фиделиас се обърна към бронята и я облече, като затегна поредицата брекети, закрепващи централната му част, с бързи движения на пръстите, подсказващи дълга практика.
— Първа кохорта ще се разположи на земните укрепления от другата страна на бежанския лагер. Кажете на трибуни Мартинус и Келус, че им препоръчвам да поставят Седма и Девета кохорти по фланговете на Първа. Започваме след пет минути.