Всички очи в стаята се обърнаха към него.
— Какво? — попита сър Майлс.
— Канимите са въоръжили поне един легион от бивши роби — отговори Тави. — Изхождаме от факта, че те предлагат свобода в замяна на…
— Това важно ли е? — настоятелно попита Арнос, сега в тона му прозираше презрение.
— Те са наши сънародници, алеранци — парира Тави. — Много хора, които останаха, вероятно защото са нямали избор…
— Това няма значение — заяви Арнос и смръщи вежди. — Както вие сам посочихте, всички верни на Алера вече са напуснали окупираните територии.
— Не това казах… — започна Тави.
Добре поставеният баритон на Арнос го прекъсна без особени усилия.
— Тези, които са останали у дома — независимо дали са вдигнали оръжие срещу Империята или просто подкрепят канимите заради собствена изгода — са предатели — усмивката му беше злобна и жестока. — За предателството си те не заслужават нищо друго освен смърт.
Няколко мъже повишиха глас при тази забележка. Тави щеше да се присъедини към тях, но изведнъж почувства присъствие до себе си, обърна се и видя Първия лорд, застанал до него.
— Мълчи — спокойно каза Гай.
— Но, сър — започна Тави.
— Мълчи — изшътка Първият лорд. Очите му се насочиха към Тави и го премериха със строг поглед, толкова властен, че младият курсор дори не си помисли да направи или каже нещо друго.
— Да, сър.
Гай кимна късо, докато нетърпеливите възбудени гласове ставаха все по-силни.
— Нужен си ми там, където си в момента — начело на Първи алерански. Не му давай повод да се отърве от теб.
Тави, без да каже и дума, се загледа в Гай.
— Съжалявам, че не мога да направя нищо повече за теб тук, момче — продължи Първият лорд. — Страхувам се, че моята подкрепа вече не е толкова значима, колкото преди. Днес аз не съм нищо повече от председателя на събранието.
— Дори не успях да разкажа за това, което научихме от Ерен и какви изводи бяха направени от това.
Гай сви устни.
— Той не иска да ги чуе. Арнос и неговите слуги имат план за това какво трябва да се случи тук в бъдеще и в тези планове няма място за такива дреболии като факти.
Тави скърца със зъби.
— Той е идиот.
— Той е идиот, подкрепян от Сената — поправи го Гай. — И, трябва да добавя, между другото той е пълноправен главнокомандващ на Гвардията и Първи алерански. Така че ще поеме командването в тази област със сър Сирил като старши съветник.
Тави си пое дълбоко дъх.
— Какво ще заповядате да правя?
— Всичко, на което си способен — отговори Първият лорд. — Сътрудничество със Сирил. Балансирай идиотизма на сенатора. Запази колкото се може повече животи.
— Ако Арнос се държи така, както каза, Насаг ще ни нанесе загуби. Значителни.
— Три месеца — каза Гай. — Постарай се да издържите три месеца.
— Какво? — объркано попита Тави. — Защо три месеца?
— Защото дотогава войната с Калар ще приключи, бунтът му няма да го има и ще разполагаме с достатъчно командири на легиони. Щом „извънредното положение“ на Сената приключи, Арнос ще се върне да управлява войници на пясъчната маса, където му е мястото.
Тави примигна.
— И как ще стане това, сър?
Първият лорд вдигна сивите си вежди и го погледна. Тави си отбеляза, че очите им сега са на едно ниво.
Очите на Гай за миг светнаха в опасна веселост.
— Засега не мога да ти кажа — той хвърли поглед към безпорядъка, породен от изявленията на Арнос. — Задачата, която ти поставям, е незавидна. Ще се справиш ли?
Тави хвърли поглед към царството на раздора, развихрило се около сенатора, и присви очи. Прекалено добре знаеше колко скъпо ще трябва да платят легионерите за грешките, допуснати от техните водачи, дори и да са сравнително малки и непреднамерени.
Това, което Арнос предлагаше, не беше далеч от безумието. А страданията, на които действията му можеха да изложат мирните жители в окупираната територия, младият капитан дори в кошмарите си не беше сънувал. Трябваше да се направи нещо.
— Да, сър — тихо каза Тави. — Ще се справя.
Глава 4
— Е — промърмори Амара, обръщайки се към Първия лорд, когато напуснаха командната сграда. — Можеше да мине и по-добре.