Канимът мушна гладиуса в колана си, сякаш беше кинжал. Принцепсът пъхна масивното оръжие на канима през примка, хваната към седлото на коня.
Принцепсът скочи на коня си и двамата за момент застанаха лице в лице — вероятно си говореха. После принцепсът леко наклони глава на една страна.
Канимът неочаквано вдигна юмрук към гърдите си в алерански поздрав, след което наклони по-дълбоко глава настрани. После се обърна и се отдалечи.
Гръмнаха рогове и минута по-късно армията на канимите потегли.
Тя последва огромния каним обратно към Мастингс, далеч от руините на хълма.
Легионерите се ококориха, а след това, когато принцепсът тръгна обратно към стените, все още с тялото на Арнос, целият хълм избухна в радостни викове, звуци на рогове и барабанен грохот.
— Той го направи — закрещя Келус, тупайки Маркус по гърба. — Кървави врани и велики фурии, той го направи!
Маркус безмълвно издържа ударите и едва се сдържа да не избие няколко зъба на младия офицер.
— Да, сър — съгласи се той. — Струва му се, че вече му стана навик.
Ликуването продължаваше, когато принцепсът се върна на хълма, и след като се извини, Маркус се отдалечи, оставяйки своя старши центурион начело на кохортата. Имаше съвсем малко време.
Принцепсът ще иска незабавно да свика съвет.
Маркус стигна до палатката на лечителите и откри, че повечето от тях спят, проснати хаотично по земята, сякаш са били прекалено изтощени, за да се върнат обратно в леглата си.
Огледа се наоколо, намери Фос, сграбчи го за рамото и го разтърси.
— Ще те убия — уморено изстена Фос. Той отвори очи, премигна няколко пъти и каза: — О, Маркус.
— Бих искал да я видя — тихо прошепна Маркус.
— Нея? — промърмори Фос. После се намръщи и каза. — О, да. Аз… наистина съжалявам, Маркус. Направихме всичко възможно за нея, но…
— Случва се — уморено отвърна той. — Просто искам… да се сбогувам.
— Разбира се — произнесе Фос необичайно меко.
Той врътна глава в посока на завесите в задната част на палатката.
— Зад тях.
Маркус се върна при завесите и ги разтвори. Зад тях лежаха шест тела, покрити с окървавени савани.
Той започна да ги вдига, разкривайки мъртви, бледи лица с посивели устни. Петима се оказаха загинали легионери. Едната — възрастна жена.
Лейди Акватайн не беше сред тях.
Кръвта на Маркус изстина.
Той отстъпи назад към Фос, удари мъжа по рамото, за да го събуди, и попита:
— Къде е?
— Там, отзад — Фос протестиращо махна в посока на завесите. — Беше последната, по която работихме. Точно там е, отзад.
— Не — изръмжа Маркус. — Няма я.
Фос удивено го погледна, после се изправи и се затътри отзад, за да се увери лично.
— Хм — каза той, оглеждайки се. — Не разбирам. Беше точно ей там.
Той кимна към празното място в края на редицата тела.
— Бяха седем.
— Сега са шест — отвърна Маркус.
— Седем минус едно, да — раздразнено каза Фос. — Виж, Маркус, всички спяхме. Понякога семейства или приятели идват за убит слуга или придружаващ, за да го погребат отделно от общия гроб на легиона. Ти самият го знаеш.
Маркус поклати глава. Вълната на страха бързо премина, защото изтощението най-сетне го настигна. Знаеше, че трябва да открадне бърз кон и да бяга, за да спаси собствения си живот, но беше толкова уморен.
Освен това можеше да го направи по всяко време за едно мигване на окото. И той се отказа от бягството.
Размени няколко думи с Фос, след което напусна палатката на лечителите и се отправи към щабната палатка.
В крайна сметка каква разлика дали ще го убие точно това решение или последствията на някое от многото други, които могат да се появят в бъдеще, за да усложнят живота му.
Докато беше още жив, той имаше задача, която трябваше да изпълнява, и Империя, която трябваше да защитава — и капитан, на когото трябваше да служи.
Глава 60
Като цяло, помисли си Тави, можеше да бъде и по-зле.
Отне му около три часа, за да събере оцелелите офицери на трите легиона, да изясни точно с какви запаси разполагат и да ги постави там, където той искаше.
Той постави караули, уреди да се носи вода от кладенци, които не са отровени, и заповяда на всички, които не са заети с изпълнението на тези две заповеди, да поспят.