Всъщност южната част на града беше възстановена от камък и превърната в крепост, която издържа на две свирепи атаки на елитните канимски воини и два пъти повече нападения от техните виещи рейдъри — преди капитанът да поеме инициативата и да започне решаваща битка с канимските нашественици, преподавайки им жесток урок, който да ги научи да стоят по-далече от Елинарх.
Улиците бяха претъпкани с бежанци от окупираните територии на юг, а на пазарите цените на хранителните стоки се повишиха до скандални нива — просто нямаше достатъчно храна, а търсенето повиши цените до невиждани висоти.
Маркус премина през всичко това, без да забавя крачка. Никой не пречеше на движението му. Въпреки че не бе висок мъж и не изглеждаше много по-заплашително от всеки друг легионер, тълпата сякаш усещаше неговата воля и решителност. Хората просто се отдръпваха от пътя му.
Маркус стигна до командните помещения точно когато копитата започнаха ритмично да тропат по калдъръма. Половин дузина маратски оксиларии1 от Първи алерански се движеха по улицата, разчиствайки пътя на капитана и посланика на маратите, които се бяха върнали по-рано от ежедневната си разходка, а шестима други затваряха шествието.
Откакто смъртоносните канимски убийци, които станаха известни като Ловците, се опитаха да пробват късмета си срещу капитана и неговата жена, младият човек никога повече не оставаше без надзор.
Маркус се намръщи. Сингуларът на капитана, неговият личен телохранител, който по правило рядко можеше да се види на повече от няколко крачки зад гърба му, все още отсъстваше от лагера. Липсваше каквото и да е обяснение защо или къде е изчезнал този човек. Маркус обаче нямаше намерение да пита капитана по този въпрос. Като Първо копие — старши центурион на легиона, той имаше практически неограничен достъп до командната структура в сравнение с всеки друг обикновен войник от Първи алерански, но дори сравнително широките му правомощия си имаха граници и той не възнамеряваше да ги надвишава.
Това можеше да накара хората да задават опасни въпроси.
Маркус изхвърли неприятния ход на мислите си и притеснения трепет, свил стомаха му, когато си позволяваше да мисли за това.
— Маркус — каза капитанът. Те си размениха бързи поздрави. — Какво чухте?
— Току-що пристигна, сър — отговори Маркус.
Капитанът кимна.
— Изпратих заповед оксилариите да се подготвят за тръгване, както и Бойните врани.
— Вече е направено, сър — каза Маркус.
— Браво! — отвърна капитанът с кратка усмивка, поразително приличаща на момчешка.
Две години по-късно дори Маркус понякога забравяше колко млад е капитанът им в действителност. Неговото достойнство, мъжество и ум поведоха опитния вече легион през смъртоносна война на маневри с безпощаден враг, и той беше застанал отпред и в центъра, пред лицето на опасността, редом до своите хора на всяка стъпка по този път.
Те го обичаха заради това. Младият капитан зае поста командир толкова естествено и толкова умело, сякаш беше роден за това.
Което беше съвсем естествено, защото всъщност беше точно така.
Стомахът на Маркус отново се сви.
По-лесно му беше да мисли за него като за капитан. Какъвто и да стане младият човек с времето, сега той беше капитан — и то капитан, достоен за предаността на Маркус.
Достоен за уважението му. „Достоен за твоята честност“ — прошепна отровен глас в сърцето му.
— Да вървим — каза капитанът, а погледът и мислите му бяха насочени към командния щаб. — Ако Ерен се е върнал толкова скоро, значи има нещо неотложно. Хайде да разберем какво точно.
Валиар Маркус, чието истинско име не беше Валиар Маркус, последва капитан Руфус Сципио, чието истинско име не беше Руфус Сципио, в укрепената каменна сграда на командира, борейки се с внезапното предчувствие, че дните, когато трябва да се преструва на някой друг, са практически преброени.
Исана, холтър от долината Калдерон, направи гримаса, когато фургонът подскочи от неравност на пътя и това я накара да зацапа цифра в колоната с числа, която изписваше на малка масичка.
Тя направи пауза, за да си поеме дъх и да се успокои, решително напомняйки си, че нейното недоволство е предизвикано от дългите седмици усилен труд и пътувания, а не от бездарността на строителите на фургона, управляващия животните каруцар или инженерите, които първоначално са построили пътя.
1
— от латинското Auxilia — помощни войски или отряди в древния Рим. Съставът им бил от покорени от римляните народи — бел. прев.