В крайна сметка всичко, което Тави видя и проучи, показваше кристално ясно, че предците на алеранците, какъвто беше и самият той, не са владеели фурии в никаква степен. Този факт беше толкова очевиден, че на Тави му се искаше да крещи от досада всеки път, когато си спомняше така наречените „учени“ от рода на маестро Ларус в Академията, които небрежно отхвърлиха неговото твърдение, без дори да си направят труда да проверят доказателствата.
Точно затова Магнус настояваше да използват само грубия и неефективен ръчен труд за всяка стъпка при създаването на военната машина. Искаше да няма никаква възможност за оспорване на факта, че подобни неща могат да се създават без използване на фурии.
— Разбирам защо трябва да правим всичко именно по този начин, сър. Но римляните са били много по-опитни от нас. Сигурен ли сте, че това ще работи?
— О — отвърна Магнус, — сигурен съм дотолкова, доколкото това изобщо е възможно. Сглобката този път е по-сигурна, напречната греда е по-дебела. Като цяло изглежда много по-стабилна от предишния образец.
Всъщност предишният механизъм се разлетя на парчета в момента, в който го пуснаха. Сегашният модел, пети поред, беше значително по-здрав.
— И това означава, че ако избухне, ще има повече отломки. И ще са по-тежки.
Те се спогледаха. После Магнус изсумтя и завърза края на дълго въже към лоста, който държеше издърпаната назад „ръка“. Отдръпнаха се на около двайсет крачки.
— Давай — каза Магнус, протягайки въжето към Тави, — аз свърших своята работа.
Тави предпазливо го взе и изведнъж разбра, че се усмихва.
— Кайтай щеше да иска да види това. Готов ли сте?
Магнус се ухили като луд.
— Готов!
Тави дръпна въжето. Лостът с трясък се освободи. Механизмът застана на задните си крака, ръката се изви във въздуха и изпрати снаряда в небето по стръмна дъга. Той събори няколко камъка от върха на полуразрушена стена, прескочи хълма и изчезна от поглед.
Магнус изпусна триумфално възклицание и започна да танцува, размахвайки ръце.
— Ха! Работи! Да! Е, кой сега ще ме нарече луд?
Тави нервно се засмя и искаше да попита Магнус какъв според него е обхватът на снаряда, но изведнъж чу нещо и завъртя глава в търсене на източника на звука.
Някъде от другата страна на хълма някой крещеше проклятия, които се издигаха в сутрешното пролетно небе.
— Маестро — започна Тави. Но преди да успее да продължи, същият камък, който те току-що бяха изпратили от другата страна на хълма, се извиси във въздуха и се устреми към тях.
— Маестро! — изкрещя Тави. После сграбчи Магнус за края на туниката му и го дръпна далеч от механизма.
Камъкът прелетя на няколко инча от тях и пръсна устройството на малки парчета. Дървото се счупи и разпръсна, металът изстена. Осколки се разлетяха във всички посоки и Тави усети рязка болка, когато парче камък с големина на юмрук удари ръката му с такава сила, че тя за момент изтръпна. Тави прикри с тяло стария мършав маестро от летящите отломки и извика:
— Залегнете!
Преди Магнус да падне на земята, Тави извади от пояса прашка и тежко оловно топче. В това време конникът вече заобикаляше хълма с меч в ръка, а проклятията му ставаха все по-гръмки. Тави опъна прашката, но миг преди да стреля я отпусна и прихвана със свободната ръка.
— Антилар Максимус! — извика той. — Макс! Това съм аз!
Ездачът дръпна юздите на коня си толкова силно, че горкото животно едва не счупи гърдите си със собствената си муцуна. Конят продължи да се движи още известно време по рохката земя на мястото на разкопките, но накрая все пак спря, вдигайки във въздуха облак прах.
— Тави! — изрева младият ездач. В гласа му звучеше едновременно и радост, и гняв. — Какво, враните да те вземат, правиш? Ти ли хвърли този камък?
— Може и така да се каже — отговори Тави.
— Ах, ти! Нима най-накрая си усвоил някои от най-простите земни призовавания?
— По-добре — каза Тави. — Ние си имаме римска военна машина.
Обърна се, огледа останките и направи гримаса.
— Имахме — поправи се сам.
Макс отвори и затвори уста. Той беше млад мъж, в разцвета на силите си, висок и силен. Имаше волева брадичка, чупен на няколко пъти нос, сиви вълчи очи и макар че трудно можеше да се нарече красив, чертите на Макс бяха твърди, силни и посвоему привлекателни.
Той прибра оръжието в ножницата и скочи на земята.
— Римски? Това са онези хора, които не са имали фурии, като теб?