— Наричали са се римляни — поправи го Тави. — Римски се наричат нещата, които римляните са създавали. И да. Изненадан съм обаче, че си спомняш това.
— Не ме обвинявай. Направих всичко възможно, за да го предотвратя, но изглежда, че някои от лекциите са оставили следа в главата ми — каза Макс и намигна на Тави. — Беше близо до това да ми отнесеш главата с тази прашка. Паднах от коня. Това не ми се беше случвало откакто…
— Откакто за последен път се напи — прекъсна го Тави, усмихна се и протегна ръка.
Здравенякът изсумтя и крепко се ръкува с Тави.
— Фурии, Калдерон. Ти продължаваш да растеш. Вече си колкото мен. Прекалено си възрастен, за да растеш с такива темпове.
— Трябва да наваксвам пропуснатото — отговори Тави. — Макс, познаваш ли маестро Магнус?
Старецът стана от земята, изтупа праха от туниката и се намръщи.
— И този умствено изостанал е син на Антилус Рокус?
Макс се обърна към маестрото и за изненада на Тави се изчерви така, че се виждаше дори на загорялата му кожа.
— Сър — каза Макс, скланяйки неловко глава. — Вие сте един от онези хора, за които баща ми заповяда при среща да им предавам най-добрите му пожелания.
Магнус изненадано вдигна сивите си вежди.
Макс погледна останките на машината.
— О. И много съжалявам за вашето ъ-ъ… вашето римско нещо.
— Това беше военна машина — изплю Магнус. — Римска военна машина. Пещерните картини, които открихме, я наричат „тласкач“. Въпреки че, трябва да призная, е възможно известно объркване, тъй като някои от ранните текстове използват същата дума и за да опишат войниците от техните легиони… — Магнус поклати глава. — А аз отново се увлякох, моля да ме извините.
Старецът погледна съсипаното устройство и въздъхна.
— Кога за последен път разговаря с баща си, Максимус?
— Около седмица преди да избягам и да се присъединя към легионите, сър — отговори Макс. — Тоест преди около осем години.
Изпръхтяването на Магнус отразяваше степента му на възмущение.
— Предполагам, че знаеш защо той не ти говори.
— Тъй вярно — тихо отговори Макс. Тави усети нотка на тъга в гласа на приятеля си и трепна от състрадание. — Сър, ще се радвам да поправя това.
— Сериозно? — каза Магнус, присвивайки очи. — Доста щедро от твоя страна.
— Разбира се — отговори Макс, кимайки с глава. — Няма да отнеме и минута.
— Не е така — каза Магнус. — Това е работа за няколко седмици. После вдигна вежди и попита: — Наясно си, разбира се, че моите изследвания ни принуждават стриктно да спазваме римския метод. Никаква магия.
Макс, който вече беше взел устройството, беше принуден да забави темпото.
— Ъ-ъ… какво?
— Само пот и мускули — весело каза Магнус. — Всичко — от обработката на дървесината до оформянето на арматурата. Ще го възстановим. Вярно, че следващият трябва да бъде два пъти по-голям, така че се радвам, че ти сам предложи…
Не повече от леко движение мярна Тави с периферното си зрение, но изведнъж всичките му инстинкти завиха за опасност.
— Макс! — извика Тави, като отново прикри маестрото.
Макс моментално се обърна и извади меча си от ножницата със скорост, която можеше да притежава само един призовател на вятър. Движенията му се размиха и Тави чу две леки щраквания — Макс беше отразил две тежки стрели с точност, която само опитен призовател на метал можеше да придаде на своите оръжия, и се метна настрани.
Тави постави отломък стена между маестрото и нападателите и се скри зад него. Обърна се и видя Макс да стои с гръб към огромна десетфутова колона, пречупена на седем-осем фута над земята.
— Колко? — попита Тави.
— Двама там — отговори Макс. Той се наведе и сложи ръка на земята, присвивайки очи: — И още един ни обхожда от запад.
Тави погледна нататък, но не видя нищо сред дърветата, храстите и разрушените стени.
— Призовател на дърво! — извика той. — Не го виждам!
Макс се плъзна от другата страна на колоната и едва успя да се отдръпне, преди стрелата да изсвисти на мястото, където току-що се намираше гърлото му.
— Шибани призователи, враните да ги вземат — промърмори той. — Ти можеш ли да видиш стрелците?
— Няма проблем. Всичко, което ти трябва, е да станеш и да се огледаш, Макс — отговори Тави. Едновременно с това обаче той посегна към чантата си и извади огледалце, което използваше при бръснене. Вдигна го над разрушената стена и се опита да улови отраженията на стрелците. Намери ги за няколко секунди: въпреки че в момента на нападението бяха под прикритието на фурии, сега им се налагаше да пожертват невидимостта си в името на точната стрелба. Но само секунда по-късно огледалото беше ударено от стрела, която откъсна връхчето на пръста на Тави, като едва не закачи костта.