Тави свали ръката и стисна кървящия пръст. Усещаше само изтръпване, но имаше толкова много кръв, че Тави беше сигурен — болката няма да се забави.
— Тридесет ярда северно от теб, в руината с триъгълна дупка в стената.
— Наблюдавай този фланг! — извика Макс и махна с ръка в посока към колоната. От върховете на пръстите му бликна огън, който прерасна в огромен облак и се насочи към стрелците. Тави чу как конят на Макс панически изцвили и побягна. Самият Макс хукна покрай колоната, следвайки пламъка.
Тави чу остъргване на камък в камък от запад и се надигна, стиснал напрегнато прашката.
— Чу ли? — прошепна той.
— Да — промърмори Магнус. — Ако го разкрия, ще го свалиш ли?
— Мисля, че да.
— Мислиш, че да? — попита Магнус. — Още щом го разкрия, той ще ме улучи в окото! Ще го свалиш ли или не?
— Да! — отвърна Тави. За негова изненада гласът му прозвуча доста уверено. Още по-изненадващо беше, че той дори го вярваше.
— Само го покажи и ще се справя с него.
Магнус си пое дълбоко въздух, кимна, после се изправи и изпъна ръка в посока на нападателите.
Земята затътна и забуча, но не като при земетресение, а с тихи яростни вибрации, подобни на тези, които съпътстват изтръскването на вода от кучешка козина. Фин прах се издигна от земята във въздуха в периметър от около петдесет ярда. На малко по-малко от двадесет крачки той очерта контур на човек, приседнал сред папратите, проваляйки маскировката му.
Човекът веднага скочи и вдигна лъка си, целейки се в стария маестро.
Тави стана, завъртя прашката и със свистене изпрати тежкото оловно топче във въздуха.
Лъкът на нападателя звънна.
Топчето на Тави удари целта си с тъп мляскащ звук.
Стрелата се пръсна в старата каменна стена на два фута зад маестро Магнус.
Скритият от праха призовател се олюля, направи крачка встрани и посегна към колчана на рамото си. Но преди да успее да направи още един изстрел, коленете му сякаш сами се огънаха и той се свлече на земята в безформена маса.
На няколко ярда северно се чуваше звук от удар на стомана в стомана, след това се раздаде шумна експлозия. Прозвуча кратък човешки вик, който беше прекъснат насилствено.
— Макс? — извика Тави.
— Готово! — отзова се Макс. — Флангът?
Тави въздъхна облекчено, когато чу гласа на приятеля си.
— Готово — отговори той.
Маестро Магнус протегна ръце и ги погледна. Те силно трепереха. Той приседна много бавно, въпреки че краката му трепереха не по-малко, след което въздъхна, притискайки ръце към гърдите си.
— Днес научих нещо, момчето ми — каза той със слаб глас.
— Сър?
— Разбрах, че съм твърде стар за подобни неща.
Макс заобиколи ъгъла на най-близката развалина и се насочи към неподвижната фигура на третия мъж. Кръв аленееше по неговия меч. Макс за миг приклекна при него, избърса меча в туниката му и го пъхна в ножницата, докато се връщаше при Тави и Магнус.
— Мъртъв — докладва кратко.
— Останалите? — попита Магнус.
Макс мрачно се усмихна:
— Също.
— Врани — въздъхна Тави. — Трябваше да оставим поне един жив, труповете нищо няма да ни кажат.
— Бандити? — предположи Магнус.
— С такава екипировка? — вдигна вежди Макс и поклати глава. — Не знам за третия, но тези двамата бяха добри като рицарите на земята, които веднъж видях. Имах късмета, че се разсеяха в опит да се скрият и успях да направя два изстрела. Толкова добре подготвени хора няма смисъл да бъдат бандити, могат да получат много повече, служейки в кой да е легион.
Той се обърна и погледна трупа в праха.
— По дяволите, какво си направил с него, Калдерон?
Тави вдигна ръката, в която все още стискаше прашката.
— Шегуваш се.
— Израснал съм с нея — каза Тави. — Убих голям слайв, за да спася едно чичово агънце, когато бях на шест. Два планински вълка, леопард. Веднъж изплаших овцерез. Не съм я използвал, откакто навърших тринайсет или там някъде, но си припомних, за да ловувам дивеч за маестрото и себе си.