Макс изсумтя.
— Никога не си говорил за това.
— Гражданите не използват прашки. Аз имам достатъчно проблеми в Академията и без всички да знаят колко съм добър в използването на оръжия за селяндури.
— Добре направено — каза Макс. — За оръжие на селяндур.
— Наистина — каза възстановилият дишането Магнус. — Отличен изстрел, трябва да призная.
Тави уморено кимна.
— Благодаря.
Погледна кървящия си пръст, който беше започнал да набъбва и да пулсира.
— Врани, Калдерон! — възкликна Макс. — Колко пъти съм ти казвал да спреш да си гризеш ноктите?
Тави направи гримаса на Макс и извади кърпа.
— Помогни ми, ето.
— Защо? Явно не се грижиш много добре за тези, които имаш.
Тави вдигна вежди.
Макс се ухили и върза кърпата около пръста на Тави.
— Просто да го предпази от замърсяване и да спре кръвта. Веднага след това ми намерете ведро с вода и ще мога да затворя раната.
— Не сега.
Тави стана на крака и се насочи към телата на стрелците.
— Хайде, помогнете ми. Може би имат нещо, което да ни подскаже кои са.
— Не се притеснявай — каза Макс и примигна към точка в далечината. Гласът му стана по-тих. — Ще трябва цяла седмица, за да намерим всички парчета.
Тави преглътна и кимна в отговор. После направи няколко крачки и погледна човека, когото беше убил.
Неговото топче го беше уцелило точно между очите с такава сила, че му беше счупило черепа. Бялото на оцъклените му очи се беше наляло с кръв. От носа течеше тънка струйка.
Изглеждаше по-млад, отколкото Тави очакваше, не по-възрастен от самия него.
И Тави го уби.
Уби човек.
Той усети привкус на жлъч в устата и отмести поглед, борейки се с внезапния пристъп на гадене, който заплашваше да изхвърли съдържанието на стомаха му право върху ботушите. Борбата се оказа обречена; накрая трябваше да се отдалечи няколко крачки и да повърне. След известно време успя да се успокои. Заключи чувството на отвращение и вина в най-далечния ъгъл на ума си, върна се до трупа и старателно го претърси. Той се съсредоточи върху тази задача, изключвайки се от всичко останало.
Не смееше дори да мисли за това, което току-що беше направил. В стомаха му не беше останало нищо, което би могло да тръгне към гърлото.
Приключи и се насочи към маестрото и Макс, полагайки усилие да не хукне.
— Нищо — каза тихо.
Макс разочаровано въздъхна.
— Врани. Щеше да е добре да разберем кои са. Ако бяха дошли тук преди да пристигна, вече щяха да са ви убили.
— Не е сигурно — тихо отговори Магнус. — Може някой да ги е изпратил след теб, разчитайки, че ще ги доведеш при нас.
Макс направи гримаса, сведе поглед и въздъхна.
— Врани.
— Във всеки случай — каза Тави, — все още може да сме в опасност. Не бива да оставаме тук.
Макс кимна.
— Така или иначе — каза той, — мен ме изпратиха да ти предам инструкции, Тави.
— И какви са те?
— Тръгваме към Блекболс в южните покрайнини на Плацида. Там се създава нов легион и Гай има нужда от присъствието ти.
— Колко скоро трябва да съм там?
— Още вчера.
Тави се намръщи.
— Това няма да се хареса на чичо и леля.
— Ха! — изсумтя Макс. — Искаш да кажеш, че няма да се хареса на Кайтай.
— И на нея също. Тя…
Магнус въздъхна.
— Врани, Макс. Не му давай повод отново да говори за това момиче. Няма да спре.
Тави се намръщи.
— Просто исках да кажа, че тя трябваше да дойде заедно със семейството ми, за да ме види в Церес след месец. А сега аз ще трябва да пропусна тази среща.
— И… това лошо ли е? — уточни Макс, мръщейки се. — О, съвсем забравих: на твоето семейство му харесва, когато си с тях.
— И това е взаимно. Не съм ги виждал повече от две години, Макс — той тръсна глава. — Разбери ме правилно. Знам, че това е важно, но… две години. Това няма да ми помогне да стана добър легионер.
— Не е и нужно — отговори Макс. — Ти ще бъдеш офицер.
— Но аз дори още не съм служил. Никой не става офицер през първата година.
— А ти ще станеш — каза Макс. — Е, само фиктивно. Гай се нуждае от очи и уши в командването. И това ще си ти. Маскировка, работа под прикритие и така нататък.