— Нали ти казах — каза той с весела нотка в гласа, — не трябваше да ставаш от леглото.
— Такива неща тук нормални ли са? — попита тя.
— В последно време — каза той и леко се намръщи. Беше мокър, затова сложи дрехите си да се сушат на огъня.
— Макар че напоследък налитат от изток. Което е необичайно. Повечето гръмотевични фурии започват своя път от стария Гарадос. И не помня да е имало толкова много по това време на годината.
Амара се намръщи и погледна към недружелюбната древна планина.
— Твоите поданици в опасност ли са?
— Не бих стоял тук бездействащ, ако беше така — отговори Бърнард. — Докато бурите не спрат, ветрогоните няма да изчезнат. Всички отдавна сме се примирили с този факт.
— Разбирам — каза Амара. — Какви стрели използва срещу ветрогоните?
— С накрайници, покрити с кристали сол.
Солта беше пагубна за фуриите на въздуха и им причиняваше сериозни неудобства.
— Умно — каза Амара, — и ефективно.
— Идеята е на Тави — отговори Бърнард. — Той предложи този метод преди няколко години. Но едва тази година имах причини да го използвам.
Той се усмихна.
— Челюстта му ще падне, когато разбере.
— Липсва ти — отбеляза Амара.
Той кимна.
— Има добро сърце. Той е този, когото бих могъл да назова свой син. Засега.
Тя можеше да възрази, но не го направи.
— Засега — отвърна с неутрален тон.
— Очаквам с нетърпение пътуването до Церес — каза Бърнард, — от сто години не съм разговарял с Исана. Това е много необичайно за мен. Но мисля, че по време на пътуването ще имаме време за това.
Амара не каза нищо и припукването на огъня озвучи появилото се между тях напрежение.
Бърнард се намръщи.
— Любима?
Амара затаи дъх, обърна се към него и внимателно го погледна.
— Тя отказа на Първия лорд, когато той й предложи да я докара с помощта на неговите рицари Аери. Учтиво, разбира се — Амара въздъхна. — Хората на Акватайн вече я закараха в конклава на Дианическата лига.
Бърнард се намръщи, но очите му трепнаха и той заби поглед в огъня.
— Разбирам.
— Във всеки случай не мисля, че би се радвала на моята компания — тихо каза Амара. — Тя и аз… Ами…
— Знам — отвърна Бърнард и пред погледа на Амара съпругът й внезапно се състари. — Знам.
Амара поклати глава:
— Все още не мога да схвана защо толкова мрази Гай. Доколкото разбирам, тук има нещо лично.
— О — каза Бърнард, — така е.
Докосна гърдите му с пръсти:
— Какво?
Той поклати глава.
— Не знам много повече от теб. Откакто Алия умря…
— Алия?
— По-малката ни сестра — каза Бърнард.
— Тя и Исана бяха много близки. Аз бях на своя първи поход с легиона на Рива. Държахме пътя към Шилдвал, където заедно със силите на Фригия воювахме срещу ледените хора. Родителите ни бяха починали няколко години преди това и когато Исана отиде да помага в лагерите на легионите, Алия тръгна с нея.
— Къде? — попита Амара.
Бърнард посочи към западната стена на стаята, където висеше карта с цялата долина на Калдерон.
— Ето тук. Те бяха тук по време на Първата битка за Калдерон.
Амара рязко издиша.
— Какво стана?
Бърнард поклати глава и погледът му стана още по-уморен.
— Алия и Исана едва успели да напуснат лагера, преди да бъде унищожен. По думите на Исана ордите на маратите нападнали легиона изненадващо. Но те пожертвали живота си, за да дадат шанс на местните да се скрият. Без лечители. Без убежища. Без никакво време да размислят. Алия започнала да ражда и Исана трябвало да направи избор между Алия и нейното бебе.
— Тави — каза Амара.
— Тави.
Бърнард пристъпи до Амара и я прегърна. Тя се отпусна в него.
— Мисля, че Исана обвинява Първия лорд за смъртта на Алия. Което не е много логично…
— Но е разбираемо — промърмори Амара. — Особено, ако се чувства виновна за смъртта на сестра си.
Бърнард изсумтя и вдигна вежди.
— Никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Мисля, че не си далеч от истината. Исана винаги обвинява себе си за нещата, които не е могла да предотврати. И това също не е много логично.