Тави се свлече на земята — беше толкова уморен, че едва дишаше. Наранената му китка пулсираше в агония. Полежа малко, после отвори очи и погледна приятеля си и Магнус.
— Е, позабавлява ли се?
— Моля за извинение — отвърна Макс. Гласът му звучеше уморено, но дишането му беше равномерно.
Тави знаеше, че е по-добре да си държи устата затворена, но болката и гневът заглушиха гласа на разума.
— Винаги се намира някой, който да иска да поиздевателства над мен, Макс. Но никога не бих помислил, че ти ще си един от тях.
— Мислиш, че издевателствам над теб? — попита Макс.
— А какво, не ли? — настоя Тави.
— Ти не внимаваш — каза Магнус със спокоен тон, свали учебната екипировка и отвори манерката с вода. — Това, че те боли, е резултат от собствената ти грешка.
— Не — изръмжа Тави, — резултат е от това, че моят приятел ми счупи ръката. И ме накара да продължа да участвам в тази идиотщина.
Макс клекна срещу Тави и го гледа в течение на дълга мълчалива минута. Изражението на лицето му беше сериозно и дори… смислено. Тави никога не беше виждал Макс такъв.
— Тави — каза той тихо, — ти видя как се сражаваха канимите. Мислиш ли, че някой от тях учтиво би ти позволил да станеш и да напуснеш бойното поле, защото си получил незначителна травма? Мислиш ли, че някой от маратите би игнорирал пропуските в твоята защита, за да не уязви гордостта ти? Мислиш ли, че вражески легионер ще те слуша как му обясняваш, че днес не си във форма, така че с теб трябва да се отнася по-нежно?
Тави го зяпна.
Макс взе манерката на Магнус и отпи. След това потупа с острието по земята.
— Ти си длъжен да прикриваш партньора си, каквото и да се случва. Дори и втората ти китка да е счупена, дори и ако това те излага на удар, дори и да ти изтича кръвта. Няма значение. Щитът ти остава на мястото си. Ти защитаваш партньора си.
— Дори и ако с това открия самия себе си? — попита Тави.
— Дори и в този случай. Трябва да си сигурен, че човекът до теб ще те прикрие в случай на нужда. Точно както и ти него. Това е дисциплина, Тави. Животът и смъртта са в твоите ръце, не само твоя живот, но и на тези, които се сражават рамо до рамо с теб. Ако допуснеш грешка, това със сигурност ще означава не само твоята смърт. Ти всъщност ще убиеш онзи, който разчита на теб.
Тави продължи да гледа приятеля си и яростта му отстъпи. Останаха само болката и безкрайната умора.
— Ще отида да приготвя вана — каза Магнус тихо и се отдалечи.
— Ти нямаш право на грешка — продължи Макс, свали щита от лявата ръка на Тави и му подаде манерката.
Тави изведнъж почувства неистова жажда и започна да я изпразва. След като се напи, той пусна манерката и положи глава на земята.
— Ти ме нарани, Макс.
Макс кимна.
— Понякога болката е единственият начин да накараш глупавия новобранец да бъде внимателен.
— Но тези удари… — започна Тави грубо, но не и агресивно. — Мога да използвам меча, Макс. Ти го знаеш. Но болшинството от тези движения са най-неудобните от всички, които някога съм виждал.
— Да — отговори Макс, — защото само с такива движения можеш да се биеш и при това да не забиваш лакът в окото на някой отзад, да не нарушиш равновесието на човека до теб и да не се подхлъзнеш на калта или леда. Откриваш се само за част от секундата, за да нанесеш удар по най-близкия враг, като използваш всички сили, които имаш. Именно с такива удари се печелят битките.
— Но нали вече съм се обучавал…
— Обучавал си се на самозащита — поправи го Макс. — Обучавал си се за дуели или схватки като част от бърза малка група бойци-единаци. Предната линия на легиона на бойното поле е съвсем друга работа.
Тави се намръщи.
— Защо?
— Легионерите не са воини, Тави. Те са професионални войници.
— Каква е разликата?
Макс се замисли за момент, свил устни.
— Воините се сражават. А легионерите се сражават заедно. Смисълът не е в това да бъдеш най-добрият мечоносец, а в това да създадеш едно цяло от индивидуалности, което да е по-силно от просто сумата на тези индивидуалности.
Тави се намръщи, опитвайки се да обмисли чутото, въпреки пелената от болка, която замъгляваше ума му.