— Гледай напред! — извика Тави към легионерите. — Имаме работа, господа! Концентрирайте се.
Те стигнаха до края на отбранителната стена, която сега бе защитавана от около половин кохорта легионери — всички бяха ранени, но способни да държат оръжие. Те поздравиха Тави, когато той и доброволците му се приближиха.
— Дайте им да разберат на тези животни, момчета! — изрева един сивокос центурион.
— Изпратете ги на враните, капитане! — обади се ранен новобранец с окървавена превръзка на главата.
— Дайте им жега!
— Разкъсайте ги!
— Напред, алеранци!
— Издерете им косматите…
— Бойна формация! — извика Тави.
Кохортата в движение се престрои в колона по двама.
Темпото им донякъде се забави, докато колоната се промъкваше през тесния проход в отбранителната стена. Тави ги накара да се държат по-близо един до друг, докато стигнат до следващата отбранителна стена. Грохотът на битката ставаше все по-силен.
Основните сили на легиона сега бяха там, на втората стена. Тави виждаше ниската, набита фигура на Валиар Маркус на стената да реве заповеди. Легионерите стояха до стената в две дълги колони от двете страни на моста, откъдето очукани стъпала водеха към импровизираните бойници.
Когато някой от легионерите, защищаващи стената, паднеше мъртъв, друг от опашката заемаше мястото му. Тави потръпна, като си представи какво ли е да чакаш своя ред да отидеш на смърт, като дотогава единствената ти възможност е да наблюдаваш как кръвта на братята ти по оръжие се смесва с мръсотията под краката ти.
Най-големият отряд стоеше на позиция, блокираща отвора в центъра на стената. Най-близките до пътеката легионери се сражаваха с щитове и къси мечове, докато стоящите зад тях носеха копия и нанасяха удари над главите на щитоносците, за да наранят и разпръснат непрекъснатия поток от канимски рейдъри, които се опитваха да проправят път на основните сили.
Телата на канимите лежаха на купчини, създавайки своеобразна барикада. Сред тях, без да помръдват, лежаха и алеранци, но другарите им не можаха да ги извадят от хватката на това безумно сметище.
Чу се вик и изтощените легионери на Първи алерански изведнъж се оживиха.
— Макс! — извика им Тави. — Красус!
— Момчета! — изкрещя Макс. Той се усмихна и намигна на полубрата си. Красус му отговори със страховита, слаба пародия на усмивка. Макс и Красус застанаха начело на колоната, след тях — рицарите на земята, а зад тях — Тави и Ерен.
Кайтай, съвсем предвидимо, не вървеше с всички в колоната, а се държеше настрана. Зелените й очи блестяха, походката й беше лека и непринудена, въпреки тежестта на чуждата броня.
— Алера! — извика Тави и вдигна ръка с меч, давайки сигнал за атака. Колоната набра скорост. Сърцето му блъскаше толкова силно, че сякаш всеки момент ще му счупи ребрата.
Валиар Маркус въртеше бясно глава и раздаваше заповеди. В последния момент силите, съсредоточени на земята, се разделиха и се притиснаха към страните. Няколко канима с тържествуващ вой се втурнаха в открилата се пролука.
Синовете на Антилус Рокус ги посрещнаха със святкаща в ръцете им стомана.
За Тави атаката на Макс и Красус беше искрящо, размазано петно. Макс направи крачка напред и нападна пръв, острието му удари високо с цялата скорост, жестокост и смъртоносен разчет на времето. Ударът му попадна в най-близкия каним и разряза до кост рамото на ръката, стискаща оръжие, след което се обърна и плъзна острието по гърлото на втори каним.
После отново се завъртя и нанесе друг удар, с който отклони атакуващия го сърповиден меч.
До него Красус се сражаваше с такава безупречна съгласуваност с атаката на Максус, че изглеждаше като сянка на своя брат.
Той довърши обезоръжения каним с удар, който му проби небцето, отблъсна отчаяната, яростна атака на втория каним, чийто живот бързо изтичаше от гърлото му, и отсече китката с оръжието на третия, когато Макс отвори защитата му.
Братята се справиха с първите нахлули каними и стигнаха до отвора в стената, след което без забавяне се пъхнаха в него. Оттам веднага се чуха виковете и воплите на умиращите каними, а земните рицари се втурнаха след тях.
Дойде ред на Тави и Ерен и те веднага бяха блъснати от задушаващата миризма на метал и разложение, тесният проход ограничаваше движенията. Излязоха от него на един дъх, макар на Тави да му се стори, че това е отнело много повече време. Изведнъж той осъзна, че гледа, без да откъсва поглед, невероятната дължина на моста, водещ към стената, издигната на върха на Елинарх.