Тави посегна към пояса си и извади канимския нож, който бяха взели по време на сраженията с групите рейдъри в деня преди битката. Той показа черепообразната дръжка.
Кървав камък влажно блестеше в едното око. Течна, червена кръв капеше от окото и се стичаше по дръжката.
— Имахме още един камък, помниш ли?
— О-о — каза Макс. — Вярно — той се намръщи. — Но защо ме чуваш?
— Отворих уста и направих няколко промени в шлема си — отговори Тави. — Фос каза, че това ще има значение. Нещо за налягането на въздуха.
Макс навъсено погледна Тави и каза:
— Едва не получих сърдечен удар. Помислих, че си мъртъв, а ти през цялото това време си носил друг камък със себе си — той поклати глава. — Защо просто не го даде на Красус?
— Не бях сигурен, че ще работи — каза Тави. — Бях сигурен само в този, който му дадох. Красус беше по-важен от мен за всичко това.
Въпросният млад рицар уморено се спусна от небето и кацна на моста под приветствените възгласи на рицарите Рибки. Красус бавно пристъпи към Тави и отдаде чест.
— Сър.
— Отлично направено, трибун — топло го посрещна Тави. — Просто отлично.
Крас слабо се усмихна и Макс грубо го удари по рамото.
— Не е лошо.
Ерен, който все още държеше знамето, се присъедини към поздравленията, а Кайтай награди Красус с преценяващ поглед.
Тави се огледа, опитвайки се да подреди мислите си. Това се оказа по-трудно, отколкото си мислеше. Прекалено много емоции се бяха стоварили едновременно върху него. Възторгът от осъществяването на неговия план. Смазващата вина за това, че заради този план бяха дадени толкова много животи.
Гняв срещу канимите, срещу Калар, срещу коварната лейди Антилус и, разбира се, гняв срещу Сари и подобните нему, чиято жажда за власт уби толкова много алеранци и каними. Гадене, болезнено гадене от гледката и миризмата на такова много кръв, трупове, нарязани от стомана или овъглени от безпощадния слънчев огън, който неговите рицари изпратиха по врага.
Главозамайване от това, че въпреки нищожните шансове той оцеля през последните няколко дни. И… осъзнаване.
Работата му все още не беше приключила.
— Добре — каза той, повишавайки глас. — Шулц, отнесете ранените при лечителите и отстъпете зад стената. Кажете на Първото копие, че искам той да обедини частите с прекалено големи загуби в работоспособна кохорта и да се върне на отбранителните позиции, докато не се уверим, че врагът се е отдалечил от града и е на път обратно към Фаундърпорт. Всички да получат храна, малко почивка, непременно да посетят лечителите и му предайте… — Тави спря, пое си дъх и поклати глава. — Той знае какво да прави. Кажете му да укрепи отбраната и да се погрижи за хората.
Шулц уморено отдаде чест.
— Да, сър.
— Макс — каза Тави. — Докарай нашите коне.
Макс вдигна вежди.
— Ще ходим да се поразходим ли?
— М-м-м. Вземи едно кавалерийско крило. Ще последваме отстъпващите каними и ще се уверим, че не спират да се оттеглят.
— Да, сър — каза Макс и отдаде чест.
Той рязко изсвири, махна с ръка на някой на стената и се отдалечи.
— Сър Ерен, ако нямате нищо против, намерете Магнус и се уверете, че той знае какво се е случило тук.
— Слушам — каза Ерен.
Той кимна на Тави и се отдалечи заедно със знамето.
— Така или иначе не се разбирам много добре с конете.
Тави раздаде още няколко заповеди на други части на легиона, но след това изведнъж се оказа стоящ над мъртвото тяло на Сари. Сега канимът изглеждаше много по-малък, пречупен като играчка в краката на Тави. Червената броня само отчасти скриваше кльощавото му тяло и протритата козина, а пожълтелите му зъби бяха изхабени.
Тави се опита да намери в себе си чувство на удовлетворение, че е отнел живота на враг на Империята, кръвожаден слайв, чийто планове едва не погубиха неговите приятели и покровителя му по време на Зимния фестивал преди години. Но не можа. Сари беше заплаха. Сега беше мъртъв. Мислейки за това, Тави не изпита злоба. Нито гордост. Нито срам. Но може би — пристъп на съжаление.
Сари може да беше вероломен предател, но Тави се съмняваше, че всеки каним, който го следваше, е също такова чудовище. И хиляди от тях бяха убити по негова заповед. Те също бяха опасни, но не по този злобен начин. Или поне не съвсем. Независимо от това той нямаше голям избор. Но много би искал да намери начин, несвързан с толкова много кръв. Толкова много смърт.