Усети присъствието на Кайтай зад себе си и погледна през рамо. Те бяха оставени сами на моста, въпреки че стената зад тях беше пълна с легионери. Тави се зачуди колко ли дълго е стоял, втренчен в трупа.
Кайтай приближи и застана до него, като също се загледа в падналите.
— Ти беше длъжен — каза тя тихо. — Те щяха да те убият. Щяха да убият всички.
— Знам — каза Тави. — Но…
Кайтай вдигна очи и го погледна за миг, незабележими бръчки прорязаха челото й.
— Ти си луд, алеранецо — каза тя нежно. — Може да си силен. Твърд — тя сложи ръце на нагръдника на Тави. — Но под всичко това кървиш за падналите. Дори за тези, които не принадлежат на твоя народ.
— Съмнявам се, че има поне още един жив алеранец, който да е прекарал повече време в разговори с каними, отколкото аз — каза Тави. — Моят народ, като правило, веднага започва да убива. Както и канимите.
— И смяташ, че това е неправилно?
— Мисля… — каза Тави, намръщвайки се. — Мисля, че това продължава толкова дълго, че никой от нас дори не може да се замисли за възможността да го спре. Тук има прекалено много история. Прекалено много кръв.
— На твое място те не биха тъгували за теб.
— Няма значение — каза Тави. — Не сме на пазара и не става въпрос за еднаква стойност. Става въпрос за разликата между правилно и неправилно — той се взря в залятия с кръв Елинарх. — И това беше неправилно.
Неочаквани сълзи замъглиха очите му, но гласът му остана твърд.
— Необходимо. Но неправилно.
— Ти си луд, алеранецо — каза Кайтай тихо. Но пръстите й намериха неговата длан и известно време те стояха, държейки се за ръце.
Кълбящите се облаци все още забулваха небето над тях, но сега бяха в неспокойно движение, а между проливните дъждове в облаците се появяваха все повече пролуки, които пропускаха все повече и повече слънчева светлина.
Тави изведнъж изсумтя насмешливо.
Кайтай въпросително наклони глава.
— Моята игра на лудус с Насаг. Предупреждавах го. Показвах му, че трябва да се страхува от нас. Или поне се опитах. Но през цялото това време той е играл с мен като с една от фигурите си. Притисна ме, принуди ме да бъда там, където искаше да ме види.
— В какъв смисъл? — попита Кайтай.
— Той ме използва, за да убие Сари — отговори Тави. — Не можеше да остави сънародниците си с него. Не можеше да позволи на Сари да ги доведе до катастрофа. Но и не можеше да поиска помощта ми така, както Сари заговорничи с Калар. Той ме видя как се опитвам да извикам Сари от тяхната армия и същата вечер оглави нощната атака, демонстрирайки, че ако Сари веднага не излезе напред, Насаг ще спечели на другия ден. А после, вместо да подкрепи Сари, той застана встрани и наблюдаваше. И ние убихме Сари за него. Точно както той искаше.
Кайтай поклати глава.
— Мисля, че канимите повече приличат на твоя народ, отколкото на моя — каза тя. — Само луд ще изкриви всичко по този начин. Когато баща ми не беше съгласен с Ацурак, който оглавяваше моя народ, той го предизвика и го уби. Всичко свърши за броени минути.
Тави се усмихна.
— Не всички можем да бъдем толкова мъдри, колкото маратите — усмивката му угасна. — Направих каквото той искаше. Но в перспектива може да се окаже, че съм направил грешка.
Кайтай кимна.
— Насаг може да притежава силата на Сари, но той ще ръководи хората си много по-умело, отколкото Сари някога би могъл.
— Да. Той предизвиква доверие. Мъжество. Насаг е отрязан от дома, от подкрепа. Но той може да превърне всеки каним в равен на себе си по сила воин. Ние се справихме добре с рейдърите, но едва чукнахме воините по носа. Представи си, че той има не десет, а петдесет хиляди. Щеше да превземе моста за един ден.
— Ще си представя, когато го видя — меко каза Кайтай. — Говорейки така, ти предизвикваш съдбата да превърне страховете ти в реалност, алеранецо. В момента това са само страхове. Те могат да станат истински. Тогава ще трябва да се срещнеш с тях и да ги преодолееш. А дотогава не им обръщай внимание. Има за какво друго да мислиш.
Тави си пое дълбоко въздух и кимна.
— Сигурно си права. Ще се опитам.
Тави чу как временните стени зад тях застенаха и затрещяха.
Той се обърна и видя как инженерите увеличават отвора в стената дотолкова, че да могат през него да минат коне. След миг Макс и неговата конница се понесоха към тях.