— Ще искате да проследите оттеглянето на канимите? — попита Кайтай.
— Да. Насаг може да ги организира и да ни удари отново, преди да успеем да се възстановим. Не мисля, че бихме могли да го спрем, но ако го държим под око, винаги ще имаме възможност да разрушим моста, преди да се доберат до него.
— Идвам с вас — каза Кайтай. Тонът й не допускаше възражения.
Тави леко й се усмихна.
— Щом хората успеят да си поемат дъх, ще осъзнаят, че ти не си аларанец.
Лицето на Кайтай се озари от усмивка.
— Това ще бъде интересно.
Тави се чувстваше като след десет мили ужасен път, но двамата с Кайтай се качиха на конете си и тръгнаха заедно с Макс и кавалерията.
Последваха на разстояние основната група оттеглящи се към Фаундърпорт канимски войски. На два пъти бяха нападнати от ранени каними, изостанали зад основната колона. Атаките бяха бързи, брутални и приключиха бързо. Конницата се разтегна в линия и убиваше всеки каним, който не можеше да поддържа темпото на отстъпващите.
Към края на деня изтощеният Тави видя група от осем конници да влиза в руините на един от изгорелите холтове. Тави ги последва, когато свиха в тях и в сумрака последваха викове, смесени със звън на оръжия.
Тави видя самотна голяма сянка да прескача разрушената стена и да тича. Канимът беше по-бавен от останалите, бягането му беше неравно и в паниката си той се затича право към алеранската конница, далеч от разрушения холт. Втората група се втурна да пресече пътя на самотния каним.
Кайтай рязко си пое дъх и изсъска:
— Спри ги. Веднага.
Тави я погледна, но веднага изкрещя:
— Второ копие, спрете!
Конниците дръпнаха юздите и спряха, оглеждайки се объркано.
— Ела, алеранецо — каза Кайтай и тръгна след канима.
— Чакайте тук — заповяда Тави на Макс. — Ще се върнем след минута.
— Какво става, сър? — попита Макс.
Тави не му отговори и последва Кайтай. Тя го поведе през здрача, докато забелязаха избягалия каним, притаен в крехко прикритие под полусрутен навес до реката.
Тя ги гледаше с огромни изплашени очи и притискаше към гърдите си няколко мънички, жадно хленчещи същества.
Той беше тя.
Тя.
Тави се втренчи в нея, без да може да изрече и дума. Жена-каним, със съвсем малки рожби. Явно току-що появили се на бял свят. Сигурно беше родила, когато започна отстъплението на канимите. Нито един алеранец никога не беше виждал самка на канимите, което пораждаше много противоречиви слухове за това как канимите се размножават.
Истината беше много по-проста и очевидна и нейното потвърждение сега трепереше под дъжда пред него, притискайки своето потомство към себе си, също толкова отчаяно и уплашено, колкото всяка алеранска майка би правила на нейно място.
Тави пристъпи напред към нея. Притисна брадичка към гърдите си и се озъби.
Очите на женската проблеснаха в отчаяна ярост, борейки се с още по-отчаяния страх, но след миг тя притисна уши към главата си, наклони глава настрани и я изпъна, излагайки шията си в жест на унизителна капитулация.
Тави малко се отпусна и й кимна. После леко наведе глава и махна с ръка настрани.
Женската вдигна глава и го погледна, а ушите й потрепваха.
— Върви си — каза й Тави. Напрегна паметта си в търсене на подходяща дума на техния език и се спря на тази, която Варг беше използвал, когато Тави прекалено много мислеше над следващия ход в лудус и използва същия жест. — Маррг.
Известно време жената го гледа. После отново оголи гърлото си, надигна се и без да сваля очи от него, изчезна в мрака.
Тави я наблюдаваше, яростно размишлявайки над видяното.
Канимите бяха дошли в Алера, вземайки със себе си жени и деца, своите семейства — това никога не се беше случвало досега.
А това означаваше, че…
— Велики фурии — въздъхна Тави. — Вече не се страхувам от Насаг.
Кайтай погледна в посока избягалата жена-канимка и намръщено кимна.
— Страхувам се от това — прошепна Тави, — което го е прогонило от дома му.
Епилог
Исана се събуди от звука на далечни тръби и шума в коридора пред стаята й. Тя седна, дезориентирана. Беше в леглото си.
Някой я беше измил и сега беше облечена в мека бяла нощница, която не й принадлежеше. На масата до леглото имаше три купи и обикновено канче.