То спокойно и търпеливо е чакало края на суровата зима на траур, скръб и тревоги, които бяха замразили сърцето й. В очакване на затоплянето.
В очакване на пролетта.
Неговата любов погуби Арарис Валериан.
Нейната го върна към живота.
Не беше сигурна, че може да върви, затова просто му протегна ръка.
Арарис се движеше предпазливо, очевидно все още се възстановяваше. Тя не можеше да види всичко, само размити очертания, но ръката му докосна нейната топло и нежно и техните пръсти се сплетоха. Тя отново започна да се смее през сълзи и усети, че и той се смее в отговор. Ръцете му я обхванаха и те се прегърнаха, задъхвайки се от смях и сълзи.
Не произнесоха нито дума.
Всъщност те не им трябваха.
Амара уморено търсеше нещо в книгата, когато кръглата дръжка на вратата, която водеше към техните стаи в крилото за гости на лорд Церес, се завъртя. Вратата се отвори и Бърнард влезе, държейки поднос, пълен с най-разнообразна храна. Той й се усмихна и попита:
— Как се чувстваш?
Амара въздъхна.
— Сигурно си мислиш, че вече съм свикнала с болката за всичките тези години. Имам ги всеки месец, още откакто станах на тринайсет — тя поклати глава. — Не нямам гърчове и най-малкото повече няма да хленча.
— Това е добре — тихо отговори Бърнард. — Ето чай от мента, любимият ти. И малко печено пиле…
Той прекоси стаята до мястото, където тя седеше свита в кресло пред камината. Въпреки летните горещини, дебелите каменни стени на цитаделата на Церес охлаждаха въздуха вътре така, че й беше некомфортно, особено по време на болките й.
Поради уморителното пътуване, синините, ожулванията, изкълченото рамо и отвратителните спомени за смърт и насилие, разочарованието й достигна чудовищни размери.
Дотолкова, че тя прие предложението на Бърнард да присъства на съвещанието с Първия лорд и Върховни лордове Церес и Плацида, без да напуска това място.
Може би това беше непрофесионално от нейна страна. Но едва ли върхът на професионализма би била истерията, на която можеше да се поддаде в неспособност да понесе тежестта на всичко, което се стовари върху нея.
Без съмнение по-късно щеше да съжалява за това решение, когато спомените за болката отшумят, но сега, страдайки непоносимо физически и емоционално, тя не жалеше време за възстановяване.
— Как мина съвещанието? — попита тя.
Бърнард сложи подноса на коленете й, махна капака от пилето и й сипа сметана в чая.
— Яж. И пий.
— Не съм дете, Бърнард — каза Амара. Прозвуча рязко, въпреки че не искаше. Бърнард разчете изражението на лицето й и се усмихна.
— Не го казвай — заповяда му тя.
— Нямах намерение — той придърпа стол за себе си и седна. — А сега си изяж обяда и си изпий чая, а аз ще ти разкажа всичко.
Амара го възнагради с още един сърдит поглед и се зае с чая. Беше с идеална температура, охладен достатъчно, за да се пие, без да пари, и тя се наслаждаваше на топлината му, когато той се спускаше от гърлото към стомаха.
Бърнард изчака, докато тя си взе първото парче пиле, и започна:
— Основното е, че силите на Калар се оттеглят. Това е добре, защото вече не идват насам, и лошо, защото все още има легиони, готови да се бият.
— Акватайн разби двата легиона, като държаха стратегически важните пътища от Черните хълмове, въпреки това те успяха да се оттеглят в доста добро състояние.
Амара се усмихна.
— Той сигурно е преговарял с техните офицери и се е опитал да ги подкупи. Защо да ги унищожава, ако може да ги привлече за себе си?
— Прекарала си прекалено много време в компанията на лейди Акватайн — отвърна Бърнард. — Довърши пилето си и аз ще направя нещо приятно за теб.
Амара вдигна вежди, после недоверчиво сви рамене и се върна към храната.
— Щом дъщерята на Атикус бе освободена — продължи Бърнард — и той се уверил, че Калар няма тайно да го нападне в момента, в който се разкрие, Атикус замразил кървавия разлив и го покрил с дебел лед.
След това прекарал легионите си през него, за да отреже източните легиони на Калар и ги хванал в крепостта, която били превзели. Сега те са обсадени в нея и Гай изпраща Втори имперски да му помогне.