— Бърнард? — прошепна тя.
— Тук съм — каза той.
Гърлото й се стегна и тя прошепна:
— Съжалявам. Никога досега не съм имала закъснения — тя стисна очи. — Не исках да те разочаровам.
— Да ме разочароваш? — промърмори Бърнард. — Това означава само, че трябва да се опитваме по-усилено — той прокара пръст по шията й, от докосването по тялото й премина тръпка. — И много по-често. Не мога да кажа, че съм разочарован заради това.
— Но…
Той се обърна към нея и много нежно я целуна по устните.
— Мълчи. Няма за какво да се извиняваш. И нищо не се е променило.
Тя въздъхна, затвори очи и потърка буза в топлата му кожа. Разяждащата я болка утихна и тя почувства сънливост да запълва празнотата, останала в нея.
Една мисъл я посети точно на границата преди съня и тя чу сънливото си мърморене.
— Нещо пропускаме.
— А?
— Лейди Акватайн. Тя взе за помощници Алдрик и Одиана.
— Така е. Бях там.
— Но защо не е взела Фиделиас? Той е най-опитният й подчинен и е провеждал подобни спасителни операции десетки пъти.
— Аха — гласът на Бърнард звучеше сънливо. — Може би го е изпратила някъде другаде.
„Може би — помисли си Амара. — Но къде?“
Часът беше късен и Валиар Маркус стоеше сам в центъра на моста Елинарх, гледайки спокойно реката.
Бяха минали десет дни от края на битката. С изключение на южната стена, градът бе защитен от много по-внушителни укрепления в очакване на ново нападение на канимите, което така и не последва.
Работата беше завършена бързо, след като събориха овъглените останки от сградите, изгорени от капитана, а инженерите възстановиха тази част от града с камък, като проектираха улиците така, че да направят кошмарен живота на нашествениците, ако стените някога отново бъдат преодолени.
Неестествените облаци се стопиха, след като в продължение на няколко дни изсипваха непрекъснат дъжд, а нивото на реката се повиши с повече от три фута. Водата долу още кипеше от акули, пируващи с останките на мъртви каними, които биваха изхвърляни там в продължение на повече от седмица.
Няколко магически лампи, оцелели от битката, както и погребалните клади за падналите алеранци, бяха онези слаби източници на светлина, които Маркус можеше да забележи.
Последните огньове все още горяха в местата за погребения северно от моста — просто имаше твърде много тела за правилно, персонално погребение, освен това дъждът пречеше на погребенията и гасеше огньовете, и Маркус се радваше, че най-трудната работа, да положат падналите, е приключила. Лицата на загиналите щяха да му се явяват насън в продължение на няколко нощи или десетилетия, но те нямаше да нарушат неговия мир така, както биха могли преди три години.
Маркус скърбеше за тях, съжаляваше, че са станали жертви — но споменът за тях го правеше още по-силен. Тези хора може да са мъртви, но те все още бяха легионери, част от традиция, която се простираше далеч назад и се губеше в мъглата на алеранската история.
Те живяха и умряха в легиона, бяха частици на нещо, което беше много по-значимо от просто сбора на съставните му части.
Точно както и Маркус беше такава частица. И винаги е бил. Дори и ако в някакъв момент е забравял за това.
Той въздъхна, гледайки звездите, като се наслаждаваше на уединението, което мракът предлагаше на върха на моста и където вечерният вятър отнасяше остатъците от вонята на битката. Спомняйки си колко трудно и опасно беше сражението, Маркус осъзна, че е много доволен от това, че отново е във форма.
Отново може да води достойна битка в името на добра кауза.
Той поклати глава и се ухили.
Нелепо е. Подобни чувства бяха характерни за някой с много по-младо, не толкова ожесточено сърце. Той знаеше това. Но от това те не ставаха по-слаби.
Чу съвсем слабо шумолене на тъкан, развята от вятъра.
— Най-накрая — каза той тихо. — Точно си мислех кога ли ще се появиш.
Висок мъж в обикновен сив пътен плащ с качулка изникна до Маркус и също се облегна на перилата на моста, гледайки към реката.
— Е?
— Плащай — каза Маркус тихо.
Гай го погледна, като се наведе леко.
— Сериозно?
— Винаги съм ти казвал, Гай. Добрата маскировка не е способността да изглеждаш различно. Това е способността да бъдеш някой друг — той поклати глава. — Уменията на призовател на вода са необходими, но не са достатъчни.