Маркус въздъхна.
— Наистина. И предполагам, че ако откажа, ти ще приложиш стандартните мерки.
— Да — каза Първият лорд с леко съжаление в гласа. — А не искам това. Но ти знаеш правилата на играта.
— Мммм — проточи Маркус.
И двамата не произнесоха нито дума още десет минути, след което Маркус каза:
— Разбираш ли какво всъщност е той?
— Какво?
Маркус чу тихо, слабо изумление в собствения си глас, когато отговори:
— Надежда.
— Да — отговори Гай. — Невероятно…
Той протегна ръка и сложи няколко златни монети на каменната ограда до Маркус. После извади и друга — старинен сребърен бик, монета, износена от времето, и я постави редом до другите.
Маркус взе златото. И дълго време гледа сребърната монета, знак за властта на курсора.
— Ти и аз никога повече не можем да сме на една и съща страна.
— Не — каза Гай. — Но може би ти и Октавиан ще можете.
Маркус погледна сребърната монета — знак за вярност на курсора към короната. После я взе и я прибра в джоба си.
— На колко години беше Септимус, когато се проявиха фуриите му?
Гай сви рамене.
— На около пет, мисля. Подпали детската си стая. Защо?
— Пет — Маркус поклати невярващо глава. — Просто ми беше любопитно.
Мъжът в сивия плащ се обърна и си тръгна.
— Нямаше нужда да ми го показваш — каза Маркус зад него.
— Така е — отговори той.
— Благодаря ти, Секстус.
Първият лорд се обърна и сведе глава пред другия мъж.
— Пак заповядай, Фиделиас.
Маркус го изпрати с поглед. След това извади старата сребърна монета и я вдигна, така че светлината на далечните огньове да заиграе по повърхността й.
„Пет“ — помисли си той.
— Откога се познаваме, алеранецо? — попита Кайтай.
— Тази есен ще станат пет години — отвърна Тави.
Кайтай вървеше редом с Тави от момента, в който излезе от болницата — първата сграда, която той нареди на инженерите от легиона да възстановят.
Наложително беше да има чисто и сухо място, където да се грижат за ранените и болните, като се има предвид големия брой пострадали и изтощението на Фос и неговите лечители, особено през последните часове на битката, когато лечителите едва успяваха да стабилизират умиращите, а не да ги връщат в строя.
Тави прекара вечерта в посещение на ранените. Всеки път, когато имаше малко свободно време, той ги посещаваше, говореше с тях, въодушевяваше ги колкото може. Беше мъчително да гледа осакатените легионери, всеки от които беше пострадал при изпълнение на неговите заповеди.
Вземаше Кайтай със себе си по време на всяко посещение — всъщност той я вземаше където и да отиде, включително на щабните съвещания. Представляваше я като посланик Кайтай и повече не обясняваше присъствието й по никакъв начин, цялото му поведение показваше, че тя е доверен човек, а тези, които имат въпроси или коментари за нея, по-добре да ги запазят за себе си.
Искаше хората да свикнат да я виждат, да разговарят с нея, докато не разберат, че тя не представлява заплаха. Това беше метод за адаптация от чичовите му уроци по овцевъдство. Тави с удивление си помисли, че по същия начин би обучавал овцете да свикнат с нов овчар или куче.
Тя се отказа от дивашкото си облекло и започна да носи една от униформените туники на Тави, кожени панталони и ботуши за езда. Отряза дългата си коса в стила на легионерите, остана само естественият им цвят, сребристобял.
Докато вървяха, тя кимна.
— Пет години. През това време — каза тя, — опитвала ли съм да те измамя?
Тави посочи с пръст белия белег на бузата си.
— През първата нощ на нашата среща ме награди с това с помощта на каменния си нож. И си мислех, че си момче.
— Ти си муден и тъп. И двамата знаем това. Но опитвала ли съм се някога да те измамя?
— Не — каза той. — Никога.
Тя кимна.
— Тогава имам идея, която трябва да представиш на Първия лорд.
— Наистина?
Тя отново кимна.
— Ние ще възпираме известно време Насаг и неговите хора, нали?
Тави кимна в знак на съгласие.
— Докато Първият лорд не разгроми силите на Калар, ние ще трябва да останем тук, за да сдържаме и притесняваме канимите, като се надяваме да задържим колкото се може повече от тях тук, за да не се притекат на помощ на Калар и така да ангажират част от нашите войски.