— Милиас, Джонус. Продължавайте.
Младата кохорта пое задълженията по охрана на жилището на капитана със спокойна решителност, дежурните винаги бяха внимателни, униформите им стояха безупречно, а враната от знамето на кохортата се виждаше ясно на техните нагръдници и по-детайлно — на техните шлемове и щитове.
Обгорялото знаме беше дублирано много пъти, винаги с черна врана, вместо с имперския орел, и едно от тези знамена висеше над вратата на командната сграда.
Той влезе вътре и се отправи към далечната част на първия етаж, където беше апартаментът му. Беше просто, но разумно обзаведен със здрави, функционални мебели. Той беше оставил някои неща тук по-рано, но за първи път щеше да остане да нощува.
— И така, каква е идеята?
— На мен — каза Кайтай — ми се струва, че имаш проблем. Твоите разузнавачи не са достатъчно бързи, за да избегнат врага, ако бъдат открити. И не могат да виждат в тъмното, за разлика от вашия противник.
— Аз казах точно същото.
— Значи имаш нужда от бързи разузнавачи, които могат да виждат в тъмното.
Тави се освободи от плаща си и го хвърли на стола.
— Да, нямаше да е лошо.
— Така се получава — каза Кайтай, — че сестрата на майка ми е точно такъв човек. Всъщност съм сигурна, че тя познава още няколко, които имат подобни на нея качества.
Веждите на Тави литнаха нагоре. Лелята на Кайтай беше Хашат, водачката на маратския клан на конете и вероятно втората по влиятелност сред вождовете на маратите.
— Тук да дойдат марати? — попита той.
— Опитът показва, че е възможно да оцелеят тук — отвърна сухо тя.
Тави изсумтя.
— Мислех, че Хашат е нужна на Дорога, за да държи всичко под контрол у дома.
— Може би — каза Кайтай. — Но нали на теб не ти трябва цял клан. Един или два отряда ездачи ще са напълно достатъчни за твоите нужди. Могат да бъдат привлечени по-големи сили, ако е необходимо да се обезпечи стабилността на твоята луда Империя, алеранецо. Редът в Алера означава за маратите също толкова много, колкото и нашата стабилност за вас.
— Достатъчно справедливо.
— А сътрудничеството между твоя народ и моя, дори в малък мащаб, може да послужи като важна стъпка за укрепване на нашето приятелство.
— Може да се получи — съгласи се той. — Нека да го обмисля. И ще говоря с Първия лорд.
— И това ще спаси животи, който иначе би трябвало да пожертваш.
Това трябва да се направи, помисли си Тави. Но после прозрението го удари и той вдигна вежди, наведе глава към Кайтай и се ухили.
— Правиш го само за да можеш по-често да яздиш коне.
Кайтай го награди с надменен поглед.
— Аз исках кон. А получих теб, алеранецо. Трябва да се възползвам максимално от това.
Тави пристъпи към нея и нежно я бутна към стената, след което я притисна с тялото си и я целуна. Дишането на момичето-марат се ускори и тя се разтвори в целувка, ръцете й се вдигнаха, докосваха го, тялото й се раздвижи с бавно, вълнуващо напрежение плътно под него.
Тави изпусна слабо ръмжене, когато целувката го накара да пламне от желание. Той пъхна ръце под края на туниката и ги плъзна по нежната, пареща кожа на талията и гърба.
— Може би ще пробваме ваната?
Тя прекъсна целувката, само за да каже:
— Тук. Сега. Ваната после.
После тя сграбчи с две ръце туниката му, скосените й зелени очи бяха страстни и диви, и го издърпа към спалнята.
Тави спря на прага и изпъшка.
— Чакай.
Гледайки в очите на Кайтай, Тави си помисли за гладна лъвица, която се готви да скочи, бедрата й се полюляваха, прилепнали към него, но тя спря в очакване.
— Лампата — въздъхна Тави. — Докато свети, часовите знаят, че съм на разположение, и ще пускат посетители.
Очите на Кайтай се присвиха.
— И?
— И има много малко неща, които мога да направя по въпроса. Трябва да отида да намеря Макс или някой друг.
— Защо?
— Защото не мога просто да кажа на светлината да изгасне.
Стаята потъна в мрак.
От шока Тави седна на пода.
Стоеше така и изпитваше странно, трептящо чувство в стомаха, а по главата сякаш тичаха множество малки остри крачета. Усети как космите по ръцете му настръхват.
— Алеранецо? — прошепна Кайтай, гласът й беше нисък, почти благоговеен.