— Аз… — проговори Тави. — Аз само казах… Аз исках тя да изгасне. И…
В един миг огромното значение на този факт го порази. Той забеляза, че хрипти, не можеше да диша нормално.
Той каза на фурията на лампата да угасне.
И тя угасна.
Той я накара да угасне.
Направи го сам.
Той подчини фурията.
— Светлина — заповяда шепнешком след малко. — Искам светлина.
И тя се появи.
Тави погледна Кайтай с широко отворени очи и тя му отвърна със също такъв недоверчив поглед.
— Кайтай. Аз го направих. Аз!
Тя продължи да го гледа внимателно.
— Светлина, изгасни! — каза Тави. Светлината угасна и той веднага каза: — Светлина, светни! — така и стана. — Кървави врани! — изруга Тави със смях в гласа. — Угасни! Светни! Угасни! Светни! Угасни! Кайтай, видя ли?
— Да, алеранецо — каза тя с тон, пропит с внезапна и дълбока обида. — Видях.
Тави се засмя и тупна с пета по каменния под.
— Светни!
Светлината отново се появи и освети намръщената Кайтай, застанала до него с опрени на хълбоците ръце.
— Какво? — попита Тави.
— През цялото това време — каза тя. — Ти се притесняваше. Тормозеше се заради това. Уверен, че това е толкова ужасно. Заради това?
— Ами. Да. Угасни!
Кайтай въздъхна.
— Типично.
Чу се шумолене на дрехи.
— Какво имаш предвид? — попита Тави. — Светни!
Когато лампата отново се запали, тя стоеше пред него, гола и прекрасна, и Тави едва не се пръсна от желание, когато вълна от страст, радост, любов и триумф го заля.
— Това, което имах предвид, алеранецо — каза тя тихо, — е, че през цялото това време ти се държиш така, сякаш това е някаква колосална задача. Когато всичко е толкова просто — тя се обърна, за да види фурията на лампата, и решително каза: — Угасни.
Лампата угасна.
И преди Тави да успее да се възстанови от шока, Кайтай го притисна към пода и покри устата му с целувка.
Тави реши, че тази проклета от враните лампа може и да почака.
Имаше много по-важни неща.