След десетина хода Тави все още не виждаше начин да победи канима. Изглежда поражението му беше неизбежно, той направи гримаса и вдигна ръка, за да положи своя Първи лорд на дъската в знак на капитулация.
Някой почука на вратата на килията — наистина, помисли си Тави, тя повече приличаше на спартански апартамент, отколкото на затвор: голяма стая с легло, достатъчно да се побере дори канима, както и зона за отдих и зона за четене — и пазачът отвори дървената врата.
— Извинете, млади човече. Куриер от Цитаделата е тук по заповед на короната. Иска да говори с вас.
— Ха — каза Тави, усмихна се весело на Варг и отпусна ръка. — Дългът зове. Предполагам, че ще трябва да наречем тази игра равна.
Варг издаде насмешливо ръмжене и стана едновременно с Тави. Канимът леко наклони глава встрани. Тави повтори жеста, макар и малко по-ниско.
— До следващата седмица. Моля да ме извините, сър.
— Дългът не знае нито нужди, нито оправдания, дете — каза Варг. Той проблесна със зъби, усмихвайки се на пазача. Мъжът не трепна, но на Тави му се стори, че той трябваше да се бори със себе си, за да не го направи.
Тави пристъпи към затворената врата с лице към килията, без нито за миг да обърне гръб на Варг. Промъкна се през вратата, когато пазачът я отвори, а после се спусна по стълбите след него до малък, закрит кабинет. Това беше обикновено помещение, стените бяха покрити с книжни рафтове, имаше маса без украса и столове от великолепно полирано черно дърво, счетоводна дъска и дъска за писма. На масата стоеше обикновена бяла порцеланова кана, покрита с капчици вода.
На един от столовете седеше дребен, дебел и леко късоглед мъж. Носеше бродирана синьо-червена туника на висш служител на Цитаделата. Пазачът кимна на мъжа и излезе в коридора, затваряйки вратата след себе си.
Тави се намръщи, докато изучаваше пратеника. Имаше нещо познато в него. Тави не разпозна лицето му, но то малко се открояваше от масата други, препълнили Цитаделата на Алера Империя.
Главата на пратеника леко се наклони, но той самият остана безмълвен.
Тогава Тави се ухили и направи официален поклон.
— Ваше величество.
Пратеникът се усмихна. След това неговият образ се поколеба и се раздвижи, започна да се увеличава на височина и да изтънява, докато накрая пред Тави се появи Гай Секстус, Първи лорд на Алера и най-могъщият повелител на фурии. Добре подстриганата му коса беше гъста и сребристобяла. Цветът й и бръчките в ъглите на очите бяха единствените признаци, които го караха да изглежда по-възрастен от добре запазен четиридесет годишен мъж. Беше уверен в силата, интелекта и опита си в безразличен, зверски свят. Тави автоматично отбеляза, че Първият лорд несъмнено е променил дрехите си едновременно със собствената си промяна, тъй като дрехите му стояха много добре въпреки факта, че Гай беше пораснал с цели шест инча.
— Как ме позна? — попита Гай.
Тави се намръщи.
— Очите, сър — каза накрая.
— Аз ги промених — възрази Гай.
— Не тяхната форма или цвят — обясни Тави. — Просто… вашите очи. Те бяха вашите. Не съм сигурен как разбрах.
— Инстинкти, предполагам — предположи Гай. — Въпреки че не исках това. Макар да установихме, че имаш някакъв вроден талант, може би ще можем да научим останалите курсори на твоя метод. Това може да бъде изключително полезно.
— Ще работя над това, сър — отговори Тави.
— Много добре — каза Гай. — Искам да поговоря с теб. Четох твоя анализ на докладите, които следиш.
Тави примигна.
— Сър? Мислех, че те са за капитан Майлс. Изненадан съм, че са попаднали при вас.
— По принцип те не стигат до мен. Ако се опитвам да прочета всеки документ в Цитаделата, щях да се удавя — каза Гай. — Но Майлс достатъчно мисли за твоите доводи, преди да ми го предаде.
Тави си пое дълбоко дъх.
— Ох.
— Ти правиш убедително заключение, че сега е моментът за действия срещу най-амбициозните Върховни лордове.
— Сър — запротестира Тави. — Това не е задължително мое мнение. Майлс искаше да пиша в противовес на предпочитаните от него стратегии. Аз само защитавах това, за да му помогна да намери недостатъци в неговото собствено планиране.
— Знам — каза Гай. — Но това не прави твоите заключения по-малко правдоподобни — той се намръщи, гледайки простите книжни рафтове. — Мисля, че си прав. Време е Върховните лордове да затанцуват под моята музика за разнообразие.