На практика нито един от тях не беше важен. Вече не беше важен. Най-горният документ зачеркваше останалите. Когато нейният господар се запознае с него, ще бъде принуден да действа. Той ще започне гражданската война, която всеки алеранец предчувстваше. Това означаваше смъртта на минимум десетки хиляди алеранци. Беше лошо, но не това я караше да се чувства отвратително.
Тя предаде приятел, за да получи тази информация. И дори да не беше наивната девойка, за която усърдно се представяше, все пак не беше много по-възрастна от момчето от Калдерон. И за времето, откакто го познаваше, се беше изпълнила със симпатия и уважение към него и към тези, които бяха до него. Това само по себе си беше мъчение — да знае, че дружелюбността и сърдечността й не са нищо повече от преструвки и ако приятелите й узнаеха истинската цел на нейния престой в столицата, никой от тях нямаше да се поколебае и за секунда, преди да я хване и да я сложи зад решетките.
Или дори да я убие.
Всичко това й пречеше да играе своята роля. Приятелството и лекото общуване бяха изключително съблазнителни. Постоянно опитваше да се разсее от празните мисли за предателство, вместо да се концентрира върху другите неща. Ако не беше опитен призовател на вода, възглавницата й всяка вечер щеше да е мокра от сълзи. Тези мисли дори можеха да застрашат прикритието й, така че тя ги гонеше колкото се може по-далече.
Точно това правеше и в момента, когато паланкинът най-накрая се приземи в сърцето на лятната мараня на изнемогващия от жега Калар. Тя беше длъжна да демонстрира професионално спокойствие в лицето на своя господар, но само мисълта за възможността за провал предизвикваше в нея прилив на ужас и болезнени предчувствия. Стисна юмруци, затвори очи и си напомни, че е твърде ценен инструмент в ръцете му, за да се страхува да не бъде отстранена.
Не помогна много, но поне запълни последните минути на полета, до момента, когато наситената миризма на Калар — или по-скоро, вонята на гниещи зеленчуци — не проникна в носа и гърлото й. Не й се налагаше да поглежда през прозореца и да гледа суетящия се от сутрин до вечер град. Девет десети от него представляваше мръсотия и мизерия. Закритият паланкин се спусна в останалата десета част, до великолепната крепост на Върховния лорд, директно върху стените на бастиона, точно както правеха такива паланкини много пъти дневно.
Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, взе документите, сложи качулката, за да не бъде разпозната от някой от наблюдателите, и забърза надолу по стълбите, а после през двора на крепостта — към резиденцията на Върховния лорд. Пазачите разпознаха гласа й и не я накараха да сваля качулката си. Лорд Калар вече им беше показал отношението си към посещенията й, така че дори неговата охрана не би посмяла да го разгневи. Тя забърза право към кабинета му.
Калар четеше нещо, седнал на бюрото си. Не можеше да бъде наречен едър или солиден човек, въпреки че ръстът му беше над средния. Носеше риза, изработена от лека, почти прозрачна сива коприна, и панталони, изработени от същия материал, но тъмнозелени на цвят. На всичките му пръсти блестяха пръстени с камъни в различни нюанси на зеленото, а на челото — стоманена лента. Имаше тъмна коса и очи, подобно на повечето южняци, и дори би могъл да се нарече привлекателен, въпреки че беше принуден да носи козя брадичка, за да скрие безволевата си челюст.
Рук знаеше как да се държи. Застана пред вратата, без да каже и дума, в очакване на момента, когато Калар ще се откъсне от четенето и ще я погледне.
— И така — измърмори той, — какво те води у дома, Рук?
Тя свали качулката си, склони глава и пристъпи напред, за да сложи документите на масата на лорда.
— Повечето от тях са рутинни. Но смея да предположа, че с ето това ще искате да се запознаете незабавно.
Той изсумтя в отговор и лениво посегна към плика, след което го повъртя в ръце, без да бърза да го отвори.
— Тази информация би трябвало да е зашеметяваща, ако искаш да оправдаеш риска от разкриване, на който си се изложила, напускайки столицата. Ще бъда много недоволен, ако се лиша от толкова ценен инструмент заради някаква глупост.
Гневът заля Рук, но тя с нищо не се издаде и отново склони глава.
— Повелителю мой, смея да твърдя, че тази информация е по-ценна от всеки шпионин под каквото и да е прикритие. Готова съм да заложа живота си на това.