— Ти не си майстор на лова — отбеляза все още невидимият каним. Той изръмжа насмешливо: — Не, ти не си воин.
— Аз съм центурион от Първи алерански легион — отговори той. — Казвам се Валиар Маркус.
— Едва ли — отговори гласът. — По-скоро ви наричат Валиар Маркус, доколкото мога да съдя.
Маркус усети как напрежението сковава плещите му.
— Знаете ли, ние наблюдаваме вашите шпиони. Те до голяма степен са необучени. Но до вчера дори не подозирахме, че и вие сте един от тях, разбрахме го съвсем случайно. Вятърът раздели завеса и бяхте забелязан да четете един от свитъците на Варг, когато той излезе от каютата.
Друг глас някъде отдясно и отгоре каза:
— Бяхте разкрит напълно случайно.
Трети глас, отдолу и отляво, добави:
— Признак за умения в занаята.
Маркус присви очи замислено.
— Варг не докара онзи избухлив младеж, за да му даде урок чрез мен — констатира той. — Направи го, за да забави заминаването ми, докато бурята не ме принуди да остана тук.
— По наша молба — потвърди първият глас.
Маркус изсумтя. Но Варг беше изиграл цялата ситуация, сякаш просто се възползва от добър шанс. Което означаваше, че по някаква причина Варг иска да запази този разговор в тайна дори от собствените си хора. Което от своя страна предполагаше разногласия в техните редици — винаги полезна информация.
От което на свой ред следваше друг извод.
— Вие сте Ловци — каза той тихо. — Като онези, които се опитаха да убият принцепса.
Чу се тихо движение в тъмното и един от канимите свали плътен плат от купа, пълна с някаква течност, която излъчваше червена светлина.
Маркус видя трима стройни канима със сива козина и с малко по-големи, по-лисичи уши от тези на повечето техни воини. Бяха облечени в свободни сиво-черни дрехи. В миналото, когато канимите бяха забелязани в долината Амарант, ги описваха точно в такива дрехи.
Каютата беше тясна, имаше само две двуетажни койки. Единият каним се беше сгърбил на пода над купата. Вторият се беше изпънал на горната койка от едната страна на каютата, а третият седеше в странна поза на долната койка от другата страна. И тримата каними бяха абсолютно еднакви, козината им беше с еднакъв оттенък и плътност, което подсказваше роднински връзки, вероятно бяха братя.
— Ловци — каза първият каним. — Значи така ни нарича твоят народ. Аз се казвам Ша.
— Неф — изръмжа вторият.
— Кох — каза третият.
Появи се вятър, който увеличи люлеенето. В необятното море тресна гръм.
— Защо ме доведоха тук? — попита Маркус.
— За да ви предупредим — каза Ша. — В земите на Нараш за вас няма опасност да ви нападнат. Но на другите територии няма да сте в безопасност. Те ви смятат за един вид паразит, който трябва да бъде унищожаван на място. Варг може да ви защити само до определен момент. Ако отидете по-нататък, ще го направите на свой риск и за своя сметка. Варг смята, че вашият принцепс трябва да обмисли възможността да се върне сега, а не да продължава пътя си.
— Принцепсът — каза Маркус, — изключително негативно възприема опитите да му влияят с разсъждения за възможна опасност.
— И все пак — каза Ша.
— Защо ми го казвате това тук? — попита Маркус. — Защо не изпратихте пратеник на кораба?
И тримата се взряха в Маркус с неразгадаеми изражения.
— Защото ти си враг, Валиар Маркус. Варг е от кастата на воините. На него по-скоро ще му поникнат нови зъби, отколкото неговият дълг да му позволи да оказва помощ и да дава съвет на враг.
Маркус се намръщи.
— Е, мисля, че разбирам. Варг не може да направи това, но вие можете.
Ша мръдна уши в знак на потвърждение.
— Нашият дълг е да се подчиняваме и да постигаме резултати, независимо от методите. Ние служим. Ние се подчиняваме.
— Ние служим — промърмориха Неф и Кох. — Ние се подчиняваме.
Отново удари гръм, този път плашещо близо, а поривите на вятъра се усилиха и вече звучаха като непрекъснат вой.
Някъде далеч зад звуците на бурята се разнесе друг звук — тежък, колосален вой, по-дълбок и продължителен от гръм. Маркус беше чувал нещо подобно само веднъж, преди много години.