Амара смътно си спомняше безкрайните, безумно изтощителни усилия да удържи един от паланкините в полет и след това да осигури твърдо, но безопасно кацане призори. После някой пъхна в ръката й изсушено парче хляб, което тя лакомо изяде. Миг по-късно тя усети топлината на огън — истински огън, създаден от фурии — и топлината му я обгърна с благословено блаженство.
Бърнард внимателно я сложи на разстлано на земята наметало и каза:
— Почини си малко, графиньо. Скоро ще трябва отново да потеглим. Аз ще пазя.
Амара започна да възразява, че той също трябва да си почине, наистина започна, но огънят беше толкова красив, и горещ, и…
И за първи път от много седмици Амара се почувства в безопасност.
И тя заспа.
Глава 43
Тави стоеше на билото на земния насип и гледаше към хълмистата равнина. Бронята и шлемът му бяха почистени и прясно полирани от камериерите на Първи алерански и блестяха под лъчите на залязващото слънце.
Откакто пристигнаха предната вечер, още хиляди бежанци бяха пристигнали, а потокът от цивилни каними, спасяващи се от ворда, само нарастваше.
Призователите на легионите осигуряваха прясна вода за всички, но храната беше оскъдна и на практика нямаше укрития.
Зад Тави прозвучаха и замряха тежки, целеустремени стъпки.
— Какво има, Маркус? — попита Тави.
— Ваше височество — отзова се Валиар Маркус. Той пристъпи напред и непринудено застана до Тави. — Вие изобщо спахте ли?
— Не толкова дълго, колкото бих искал — отговори Тави. — Но вече свикнах.
Той кимна към насипа, който беше единственото укрепление на Молвар.
— Ти и твоите хора явно сте работили без почивка.
— Това са каними, сър — съвсем сериозно отговори Маркус. — В местната почва има повече камъни, отколкото пръст. Хиляди каними влачеха камъни. Знаех, разбира се, че много от техните воини са доста силни, но… кървави врани…
Той поклати глава.
— Бих ви посъветвал да видите на какво са способни някои майстори. Тези, които се издържат с вдигане на тежести.
— Впечатляват?
— Ужасяват — каза Маркус. — Насипът е наполовина от камъни и наполовина — от пръст. Като се има предвид, че ваше височество изпрати всички земни призователи на друга мисия, хората трябваше да работят като луди, за да поддържат темпото на канимите.
Тави кимна.
— Е, не трябва да се изненадваме. Видяхме достатъчно доказателства за това на какво са способни още при Мастингс, а тук — още повече.
— Да, сър.
— Получихте ли най-новите доклади?
— Доколкото е възможно — отговори Маркус. От думите му лъхаше едва доловим упрек. — Ситуацията с пощата щеше да е по-добра, ако рицарите Аери бяха на наше разположение, сър.
— Те са заети — отсече Тави. — Колко време имаме?
— Отрядите канимски конници срещат ворди все по-близо до пристанището, сър. Те насочват бежанците в тази посока.
— Броят на бежанците?
— Надхвърли шестдесет хиляди.
— Някакви признаци за приближаването на основните сили на Ларарл?
— Не — каза тихо Маркус. — От друга страна, все още няма признаци за приближаване на основните сили на ворда.
— Мисля, че бих се чувствал по-добре, ако ги виждахме — каза Тави. — Вордът има лошия навик да се появява там, където най-малко се очаква.
— Ваше височество става параноичен — каза Маркус. — Аз одобрявам.
— Височество! — извика друг глас и миг по-късно Магнус се качи на върха на насипа.
Косата на стария курсор беше в пълен безпорядък, сякаш току-що е станал от сън, а в ръка стискаше запечатано писмо. Той приближи все още задъхан и го предаде на Тави. Погледът на Магнус остана насочен към Маркус. От своя страна Маркус упорито го игнорира.
Тави взе писмото, поглеждайки от центуриона към курсора и обратно.
— Нещо, за което трябва да знам, господа?
— Нямам представа, сър — отговори Маркус и погледна стария маестро. — Магнус?
Магнус се вторачи още миг в Първото копие, преди да се обърне към Тави.
— Не, ваше височество.
Тави отново ги погледна и двамата, след което отвори писмото и го прочете.
— Ха — каза той. — Красус ще се върне тази вечер. Маркус, спомняш ли си как обсъждахме възможността за изграждане на стълби в скалата при първото ни пристигане тук?